Читать «Приятелят на Автоматей» онлайн - страница 2

— Да — отвърнал Автоматей. — Кажи ми още, моля те, какво ще стане, ако някой ми го открадне? Ще се върне ли при мене? Ще унищожи ли злодея?

— Каквото не може, не може — отвърнал изобретателят. — Той ще му служи също толкова всеотдайно и вярно, колкото преди това е служил на тебе. Не може да искаш прекалено много, скъпи Авт, той няма да те изостави в беда, ако ти не го изоставиш. Но това няма да ти се случи, ако го сложиш в ухото си и винаги го държиш запушено с памук…

— Добре — съгласил се Автоматей. — А как да говоря с него?

— Изобщо не трябва да му говориш, достатъчно е да му прошепнеш нещо безгласно и той ще те чуе без грешка. А името му е Вух. Може да му казваш «скъпи Вух», това е достатъчно.

— Чудесно — отвърнал Автоматей.

Претеглили Вух, изобретателят получил за него красиво брилянтче, а роботът, успокоен, че вече си има приятел, близка душа за през дългия път, се отправил напред.

Било му много удобно да пътешества с Вух, който по негово желание го будел сутрин, свирейки в главата му тиха, весела песничка, разказвал му също така различни шеговити историйки, но Автоматей скоро му забранил да прави това, ако се намира сред други роботи, които започвали да го подозират, че не е с всичкия си, защото току избухвал в смях без всякаква видима причина. Така пътешествал Автоматей най-напред по сушата, докато не стигнал до брега на морето, където го чакал красив бял кораб. Нямал много багаж, затова се настанил веднага в уютна каюта и чул с удовлетворение шума, означаващ, че котвата се вдига, а великото плаване започва. Няколко дена белият кораб плавал весело сред вълните, под лъчите на ласкавото слънце, а нощем се люлеел сънно, посребрен от месеца, но една сутрин се разразила страшна буря. Вълни, три пъти по-високи от мачтите, се изсипали върху пукащия по всичките шевове кораб и грохотът бил толкова ужасяващ, че Автоматей не чувал нито една дума от утехите, които без съмнение му шепнел в тези тежки мигове Вух. Изведнъж се чул адски трясък, солената вода нахлула в каютата и пред очите на обезумелия от страх Автоматей корабът започнал да се разпада на парчета.

Изтичал той на палубата, както си бил, и едва скочил в последната спасителна лодка, когато налетяла огромна вълна, стоварила се върху кораба и го повлякла към бушуващата дълбина на океана. Автоматей не видял нито един от членовете на екипажа, в спасителната лодка бил само той, сред бушуващото море, и треперел, очаквайки момента, когато поредната вълна ще потопи подскачащата лодка заедно с него. Вятърът виел, от ниските облаци дъждът шибал разбунената повърхност на морето и Автоматей все така не можел да чуе какво има да му каже Вух. Изведнъж видял сред водовъртежите някакви неясни форми, заливани от кипяща бяла пяна. Това бил брегът на непозната земя, в който се разбивали вълните. Лодката заседнала със скърцане върху камъните, а Автоматей, прогизнал до кости, с течаща от него солена вода, се понесъл с всичките сили на треперещите си нозе навътре в спасителната суша, колкото се може по-далече от вълните на океана. Свлякъл се на земята до една скала и потънал в дълбок сън от изтощение.