Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 8

Вече навлизахме в Ню Йорк Сити по някаква магистрала, пресичаща Бронкс. Непозната за мен територия. Аз съм манхатънско момче. Известни са ми само линиите на метрото. Не мога дори да карам кола. Магистрали, автопаркове, бензиностанции. Артефакти на цивилизация, с които съм имал само най-периферен контакт. В горния курс гледах как хлапаците от предградията се изсипват в ситито за срещите си през уикенда, всичките с коли, със златокосите си шикси на дясната седалка. Това не е моят свят. Изобщо не е моят свят. И все пак — само на шестнайсет, само на шестнайсет. Също като мен. Приличаха ми на полубожества. Обикаляха Стрип от девет до един и половина, после обръщаха към Ларчмънт, към Лорънс, към Ъпър Монклер… Паркират на някоя тиха зелена уличка. Натискат се с гаджетата на задната седалка. Бели бедра лъсват на лунната светлина. Смъкват се гащички. Отваря се ципът. Бързо забиване. Пъшкания и стонове. А аз се влача долу в метрото, Уест Сайд, Ай Ар Тий. Тук е голямата разлика в сексуалното ти развитие — не можеш да изчукаш момиче в метрото. Ами ако го правиш прав в асансьор, докато се качваш до петнайсетия етаж на Ривърсайд Драйв? Ами ако го правиш на насмоления покрив на някой апартамент на 76 м над Уест Енд Авеню, блъскаш яко, а гълъбите щъкат около теб? Критикуват техниката ти и ти кълват пъпката на задника? Съвсем друг е животът, ако си отраснал в Манхатън. Фраш от ограничения и неудобства, които скапват юношеството ти, докато длъгнестите копеленца с колите се фукат в четириколесните си мотели. Разбира се, ние, които се примиряваме с недостатъците на урбанизацията, развиваме компенсаторни комплекси. Имаме по-богати, по-интересни души, насила захранени от нещастието. Когато деля хората на категории, винаги отделям шофьорите от нешофьорите. Оливърчетата и Тимътитата — от Елитата. Нед по презумпция е от моята страна, сред нешофьорите, мислителите, книжните интровертни измъчени онеправдани пътници на метрото. Обаче той пък има шофьорска книжка. Поредният пример за извратената му природа.

Все едно, радвах се, че се връщам в Ню Йорк, макар и само пътьом, на път към Златния запад. Моите си води. Само да подминем непознатия ми Бронкс и да влезем в Манхатън. Павилионите с евтините книжки с меки корици, щандовете с хотдог и сок от папая, музеите, артфилмите (в Ню Йорк не ги наричаме „артфилми“, но те ги наричат), тълпите. Натюрелът, плътността. Добре дошли в страната на кашера. Стопляща гледка след месеци пленничество в пасторалната пустош на Ню Ингланд. Величествени дървета и широки авенюта, белите църкви на конгрегациите, синеоките хора. Колко хубаво е да се измъкнеш от свежата простота в капмуса на Айви Лийг и да вдишаш отново благословения мръсен въздух. Нощ в Манхатън. А после отново на запад. Към пустинята. В прегръдките на Пазителите на черепите. Мислех за избелялата страница от стария ръкопис, за калиграфския почерк, орнаменталната рамка с осемте ухилени черепа (седемте без долни челюсти, но се хилят все пак), всеки в малката си, оградена с колонки килия. Колко нереална ми изглеждаше точно сега цялата тази история с безсмъртието на фона на обсипаните с рубинени светлини стоманени въжета на моста „Джордж Вашингтон“ далече на югозапад и стегналите ни отдясно, извисяващи се с буржоазна надменност кули на Ривърдейл, с вонящите на чесън реалности на Манхатън точно пред нас. Миг на внезапно съмнение. Безумна хиджра. Още по-безумно беше, че я приемаме на сериозно, безумно бе да влагаме и петак психологически капитал в такава откачена фантазия. Защо по-добре не щипнем покрай Аризона и да подкараме към Флорида, Форт Лодърдейл, Дейтона Бийч. Като си помисли само човек за всички мургави мацки, които само чакат да осмучат някое изтънчено северняшко копеле. Понеже нали така правят, Нед май прочете мислите ми.