Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 7
Робърт Силвърбърг
— А ти не вярваш ли?
— В „Книгата на черепите“? В твоята аризонска Шангри-ла?
— Щом не вярваш, защо си с нас?
— Защото през март в Аризона е топло. — Излиза ми с небрежния превзет тон на гой от кънтриклуба в стил Джон О’Хара, който владееше перфектно и който презирах. Човек с осем поколения притежатели на най-доходните акции зад гърба. — Нищо против да сменя малко пейзажа, мой човек.
— И само толкова? — попитах. — До това ли се свежда философската ти и емоционална отдаденост в това пътуване, Тимъти? Пързаляш ме. Бог знае защо си мислиш, че трябва да ми играеш на отегченост и безразличие дори когато става въпрос за нещо такова. Брътвежите ти „ах, ние, чистата раса“. Аристократичният намек, че отдадеността, каквато и да било отдаденост, е боклук, нещо унизително, че е…
— Хайде спести ми тирадите си, моля те — върна ми го Тимъти. — Нямам настроение за етнически анализ. Уморен съм. — Каза го учтиво. Измъкна се от разговора с досадното екзалтирано еврейче по най-вежливия и язвителен начин. Най го мразех, когато започнеше да ми се перчи с гените си. Да ми намеква с небрежната си интонация на висша класа, че прадедите му са основали тази велика страна, докато моите са ровили земята на литовските гори, за да извадят някой картоф. — Ще подремна пак. — Обърна се към Оливър. — А ти внимавай с тоя шибан път. И ме събуди, като стигнем Шейсет и седма. — Лека промяна в тона, след като вече не говореше на мен — сложен и досаден екземпляр от чужд, отблъскващ, но може би превъзхождащ вид. Сега вече беше земевладелецът, който говори на простоватото фермерче. Отношения, лишени от всякаква сложност. Не че Оливър беше толкова прост случай, разбира се. Но това бе екзистенциалната представа на Тимъти за него и този образ служеше за рамка на взаимоотношенията им, независимо от реалностите. Тимъти се прозя, отпусна се отново и задряма. Оливър натисна газта и полетяхме напред. Очевидно искаше да догоним камиона, предизвикал цялата неприятност. Задмина го, смени платното и се лепна точно пред него. Предизвикваше го. Да види дали отново ще почне да върти номера. Погледнах притеснено назад. Камионът, червено-зелено чудовище, над задната ни броня. Високо над нас бе надвиснало лицето на шофьора — изопнато, свъсено, свирепо. Обрасли с четина бузи, квадратна брадичка, хладно присвити очи, стиснати устни. Щеше да ни размаже по платното, ако можеше. Кипнал от омраза. Мразеше ни затова, че сме млади, че изглеждаме добре (аз! изглеждам добре!), че разполагаме с време и