Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 127

Фантазията бе толкова ярка и реална, че започнах да треперя. Усещах силата на този образ във всяка молекула на тялото си. Чувствах се все едно, че вече съм бил при Оливър, прегръщал съм се вече с него в пламенна страст, издъхнал съм вече под неистовата му ярост. Тъй че не изпитвах нужда да направя тези неща сега. Бяха осъществени, капсулирани в запечатаното минало. Вкусвах спомена си от него. Допира на гладката му кожа в мен. Гранита на мускулите му, неподатлив на жадно опипващите ми пръсти. Вкуса му на устните ми. Вкуса на собствената ми кръв, когато започна да ме млати. Усещането как тялото се предава. Екстаза. Камбаните. Извисения глас. Братята пеят реквием за мен. Унесох се в блянове.

След това осъзнах, че някой е влязъл в стаята ми. Вратата се отваря, затваря. Стъпки. Това също го възприех като част от фантазията. Не отворих очи. Реших, че е Оливър, и в сънния унес като след дрога бях убеден, че наистина е Оливър, трябваше да е Оливър. Затова бях объркан, когато най-сетне ги отворих и видях Ели. Седеше кротко, подпрял гръб на отсрещната стена. В предишното гостуване изглеждаше само потиснат, но сега — десет минути по-късно? половин час? — изглеждаше напълно съкрушен. Забити в пода очи, отпуснати рамене.

— Не разбирам — заговори той кухо. — Не разбирам как може да има някаква стойност това нещо с изповядването. Реална, символична, метафорична или друга. Мислех си, че разбирам, когато брат Хавиер ни го каза, но сега не мога да го проумея. Защо? Защо?