Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 122

— Какво стана след това? — попитах накрая.

— Поплувахме, измихме се, облякохме се, тръгнахме и застреляхме няколко диви патици.

— Не, имам предвид след това. Между тебе и Карл. Как се отрази на приятелството ви.

— На връщане казах на Карл, че ако още веднъж се доближи до мен, ще му пръсна шибаната глава.

— И?

— Никога повече не ми посегна. Една година по-късно излъга за възрастта си, взеха го в морската пехота и го убиха във Виетнам. — Оливър ме изгледа предизвикателно. Явно очакваше друг въпрос, нещо, за което беше сигурен, че неизбежно ще запитам. Но нямах повече въпроси. Чистата непоследователност, несвързаността на смъртта на Карл с останалото беше прекъснала за мен нишката на разказа. Последва дълга пауза. Чувствах се глупаво, като изгубил дар слово. След това Оливър каза: — Това беше единственият път, в който съм преживявал някаква гей връзка. Абсолютно. Вярваш ми, нали, Ели?

— Разбира се.

— И трябва. Защото е истина. Беше само онова с Карл тогава, когато бях на четиринайсет, и толкова. Знаеш ли, една от причините да се съглася да вземем гей за съквартирант беше нещо като изпитание. Да видя дали ще се изкуша. Да разбера какви са естествените ми наклонности. Да видя дали онова, което направих тогава с Карл, е било еднократно, случайна работа, или би могло да се повтори при възможност. Е, възможност имаше. Но съм убеден, знаеш, че изобщо не съм го правил с Нед. Знаеш го, нали? Въпросът за физическа връзка никога не е възниквал между Нед и мен.

— Разбира се.

Погледът му се беше спрял на мен. Пламенен. Още ли очакваме, Оливър? Какво? Каза ми:

— Има още нещо, което трябва да ти споделя.

— Давай, Оливър.

— Само едно. Малка бележка под линия, но съдържа целия смисъл на разказа. Защото изолира вината за мен. Вината ми, Ели, витае не в това, което направих. Тя е в това, което изпитах.