Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 119

Това беше всичко. Това беше цялата работа. Когато свърши, Тимъти вдигна глава — изцеден, празен, пребледнял, състарен с милион и половина години.

— Не мога да ти опиша колко говняно се чувствам, че съм могъл да направя такова нещо — каза. — Каква проклета шибана вина нося.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попитах.

— Не.

Не бях изненадан. Никога не съм вярвал, че оголването на душата носи облекчение от тъгата. То просто само предава тъгата на друг. Това, което ми разказа Тимъти, беше тъпа история, гадна, мръсна, потискаща. Разказ за лентяйстващи богаташи. Въртят си един на друг обичайните мръсни номера, притесняват се за девственост и приличие, създават си мелодраматични оперки, в които звездите са те, а снобизмът и фрустрацията развиват сюжета. Изпитвах почти съжаление за Тимъти, тази едра нахакана добродушна рожба на висшата класа, колкото престъпник, толкова и жертва; просто търсел малко екшън в кънтри клуба, а го натресли в ташаците. Така че се напил и изнасилил сестра си, защото мислел, че от това ще му стане по-добре — или изобщо не мислел. И това беше неговата голяма тайна, това беше неговият ужасен грях. Чувствах се омърсен. Беше толкова мизерно, толкова жалко. А вече трябваше да го нося в главата си завинаги. Не можех дума да му кажа. След десетина минути мълчание той стана тежко и се затътри към вратата.

— Добре — каза през рамо. — Направих каквото поиска от мен брат Хавиер. Сега се чувствам още по-голямо лайно. Ти как се чувстваш, Оливър? — Изсмя се. — А утре е твой ред.

И излезе.

Да. Утре е мой ред.

37. ЕЛИ

— Беше в началото на септември — започна Оливър. — Отидохме един ден с приятеля ми Карл на лов, само двамата. Да гоним гургулици и яребици. Цяла сутрин обикаляхме шубраците на север от градчето. Нищо. После стигнахме до едно езерце, вир по-скоро. Бяхме потни и мръсни. Оставихме пушките, съблякохме се и поплувахме. После седнахме на една голяма плоска скала да изсъхнем. С надеждата, че някоя птица може да прелети наблизо и ние само вдигаме пушките и пуф — без да ставаме дори. Карл беше на петнайсет, аз на четиринайсет, но вече бях по-едър от него, бях го надминал още през пролетта. Допреди година-две ми се струваше толкова възмъжал и голям, но сега ми изглеждаше дребничък и слаб. Дълго мълчахме. А после, тъкмо когато си помислих да му предложа да се облечем и да тръгваме, той се извърна към мен със странно изражение и видях, че оглежда тялото ми, слабините ми. И заговори нещо за момичетата, колко били глупави момичетата, как гадно пъшкали, когато лягаш с тях. Колко му било омръзнало да им говори за любов, докато ги накара да му пуснат, колко му било писнало от тъпите им увиснали цици, от грима им, от кикотенето им. Колко мразел да ги черпи със сода и да слуша дрънканиците им. Все неща в този дух. Аз се изсмях и отвърнах: Е, момичетата си имат своите недостатъци, но са единствената плячка в града все пак, нали? А Карл вика: Не, не са.