Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 94

— Какво се е случило? — запита появилият се внезапно Шанамир, гледайки учудено повяхналите листа. — Чух крясъци. Скандарът…

— Ме уволни — довърши Валънтайн равнодушно, — понеже го запитах къде ще отидем оттук, понеже му признах, че възнамерявам да извърша поклонническо пътуване до Острова, и се интересувах дали маршрутът му ще съвпадне с целта ми.

Шанамир зина.

— Ще извършиш поклонение ли? Не знаех това!

— Наскоро го реших.

— Е, какво пък — възкликна юношата, — тогава ще го извършим заедно, нали? Ела, ще си стегнем багажа, ще откраднем двете ездитни животни от тия скандари и ще тръгнем веднага!

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се!

— До Пилиплок има хиляди мили. Само аз и ти, и няма кой да ни води, и…

— Защо не? — запита Шанамир. — Слушай, ще яздим с добичетата до Кхинтор, там ще вземем речен кораб за Ни-моя, оттам по Зимър ще се спуснем до брега, а в Пилиплок ще си купим билети за поклонническия кораб и… какво лошо има, Валънтайн?

— Аз съм свързан с тези хора. Уча от тях едно изкуство, аз… аз… — Валънтайн се спря смутен. Жонгльор, който се обучава, ли беше той, или коронал в изгнание? Каква беше целта му: да се мъкне с космати скандари, да, и с Карабела и Слийт, или негов дълг беше да се придвижи по възможност най-бързо до Острова, а после с помощта на Господарката — до замъка Връхни? Тази неустановеност го объркваше.

— Разноските ли? — подхвърли Шанамир. — Те ли те безпокоят? В Пидруид ти имаше петдесет рояла и дори повече. Все трябва да ти е останало нещо. Аз самият имам пет крони. Ако ни потрябват повече, можеш да работиш като жонгльор на речния кораб, а аз бих могъл например да тимаря добичета или пък…

— Къде се каните да ходите? — запита Карабела, която внезапно излезе от гората и тръгна към тях. — И какво се е случило с тези сенситивоси тук? Нещо лошо ли е станало?

Валънтайн й разказа накратко за разговора със Залзан Кавол. Карабела го слушаше мълчаливо с ръка на устните; а когато свърши, тя, без да каже нито дума, се втурна внезапно в посоката, накъдето бе отишъл Залзан Кавол.

— Карабела! — извика Валънтайн.

Но вече бе изчезнала.

— Да вървим — каза Шанамир. — За половин час можем да се измъкнем оттук и докато се мръкне, ще сме изминали няколко мили. Слушай, ти прибери багажа ни. Аз пък ще взема две от добичетата, ще ги поведа през гората и по нанадолнището към малкото езеро, край което минахме на идване, и ще се срещнем там при горичката от зелеви дървета. — Шанамир размахваше нетърпеливо ръце. — Побързай! Аз трябва да измъкна животните, докато скандарите ги няма, а те може да се върнат всеки момент!

Шанамир изчезна в гората. Валънтайн стоеше като закован. Да замине още сега, така внезапно, когато разполагаше с толкова малко време да се подготви за този поврат? А Карабела? Нима нямаше дори да се сбогува с нея? А Делиамбър? Слийт? Той тръгна към фургона да прибере нещата си, но се спря и заскуба нерешително мъртвите листа на клетите чувствителни растения, сякаш като оголеше изсъхналите стъбла, можеше моментално да предизвика нов растеж. Постепенно се насили да погледне по-оптимистично на положението. Това беше най-доброто разрешение. Ако останеше при жонгльорите, щеше да забави с месеци и дори с години сблъскването с действителността, което явно му предстоеше. И ако имаше нещо вярно в нещата, които бяха започнали да изплуват в тази действителност така или иначе нямаше място за Карабела. Ето защо трябваше за превъзмогне душевния потрес и терзанията и да поеме пътя за Пилиплок и поклонническите кораби. Хайде, каза си той, размърдай се, събери си багажа. Шанамир чака с добичетата при зелевите дървета. Но Валънтайн не можеше да се помръдне.