Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 76
Робърт Силвърбърг
— Вие не разбирате, господарю.
— Разбирам, че короналът е човек като всички други, само че носи по-голяма отговорност от другите, но у него няма нищо магическо и нищо страшно освен властта му, а аз не я притежавам ни най-малко. Ако изобщо съм я притежавал някога.
— Не — рече тя. — Короналът е удостоен с най-висше благоволение и никога не се лишава от него.
— Всеки може да бъде коронал, стига да има подходяща подготовка и подходяща душевна нагласа. Човек не се ражда за това. Коронали е имало от всички краища на Маджипур, от всички обществени слоеве.
— Господарю, вие не разбирате. Щом сте били коронал, значи сте удостоен с благоволение. Вие сте управлявали, движили сте се из замъка Връхни, спадали сте към коляното на лорд Стиамот, лорд Декерет и лорд Престимион, вие сте брат на лорд Вориакс, вие сте
Той я гледаше потресен.
Спомни си какво бе ставало в неговата душа, когато стоеше на улиците и гледаше коронала лорд Валънтайн в процесията; тогава се чувстваше изправен пред изящество и мощ и разбра, че да си коронал значи да изпъкнеш над другите, да станеш личност с ореол и необичайност, човек, който има власт над двайсет милиарда, който носи у себе си енергията на прославени монарси от хиляди години и е предопределен да влезе някой ден в Лабиринта, за да поеме властта на понтифекса. Колкото и непонятно да му беше всичко това, то му се натрапваше, слисваше го и го завладяваше. Но беше невероятно. Да се страхува от себе си? Да се преклони благоговейно пред въображаемата си върховна власт? Той беше Валънтайн жонгльорът и нищо повече!
Карабела хлипаше. Още малко и щеше да изпадне в истерия. Врунът сигурно имаше някакво приспивателно средство, което би могло да я успокои.
— Почакай — каза Валънтайн. — Ще се върна след малко. Ще поискам от Делиамбър нещо успокоително за теб.
Той изхвръкна от стаята и се понесе през коридора, чудейки се коя е стаята на магьосника. Всички врати бяха затворени. Мислеше да почука наслуки, надявайки се да не се натъкне на Залзан Кавол, когато от мрака, някъде изпод лакътя му, проговори сух глас:
— Не можеш ли да заспиш?
— Делиамбър, ти ли си?
— Тук съм. Близо до теб.
Валънтайн се взря с присвити очи и различи вруна, който седеше в коридора, кръстосал пипалата си в някаква съзерцателна поза. Делиамбър се изправи.
— Сетих се, че скоро може да дойдеш да ме търсиш — каза той.
— Карабела е имала послание. Нуждае се от лекарство, което да я успокои душевно. Имаш ли нещо ефикасно?
— Не, нямам никакви лекарства. Но с докосване… може да стане. Ела.
Дребният врун се понесе по коридора и влезе в стаята, в която Валънтайн бе прекарал нощта с Карабела. Тя не бе помръднала, стоеше все така свита жалко до леглото, загърната небрежно в робата си. Делиамбър веднага отиде при нея, тънките му пипала обгърнаха нежно раменете й, тя разхлаби опънатите си мускули и се отпусна, сякаш бе останала без кости. Тежкото й дишане отекваше в стаята. След малко вдигна глава, вече по-спокойна, ала все тъй със замаян, замръзнал поглед в очите.