Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 74
Робърт Силвърбърг
— Карабела, какво има? — запита той смутен.
Тя вдигна очи към него.
— Господарю… Господарю… моля ви… оставете ме на мира… господарю…
И пак се поклони и изобрази с пръстите си звездния знак, почтително движение с две ръце, което човек прави само когато застане пред коронала.
15
Чудейки се дали сънува той, а не тя, и дали сънят не продължава, Валънтайн стана, намери една роба за Карабела, облече някаква дреха. Тя все още стоеше свита далеч от него, замаяна и потресена. Когато се опита да я успокои, тя се отдръпна, затваряйки се още по-надълбоко в себе си.
— Какво има? — попита той. — Какво се случи, Карабела?
— Сънувах… сънувах, че ти… — Тя се запъна. — Толкова реален, толкова ужасен…
— Разкажи ми. Ще изтълкувам съня ти, ако мога.
— Той няма нужда от тълкуване. Говори сам за себе си. — Тя му направи отново звездния знак. Със студен, тих, глух глас заразправя: — Сънувах, че ти си истинският коронал лорд Валънтайн, лишен от власт и от цялата си памет, вместен в чуждо тяло и пуснат близо до Пидруид да скиташ и да живееш като безделник, докато някой друг управлява вместо тебе.
Валънтайн чувстваше, като че е на ръба на голяма пропаст и земята се рони под нозете му.
— Послание ли беше това? — попита той.
— Да, послание. Не знам от кого, от Господарката ли или от Краля, но не беше мой сън, а нещо, вмъкнато в съзнанието ми отвън. Аз те видях, господарю.
— Стига си ме наричала така.
— … най-горе, в замъка Връхни, и лицето ти беше лицето на другия лорд Валънтайн, тъмнокосия, пред когото жонглирахме. После ти слезе от върха, за да предприемеш голямата обиколка из всички земи, и докато се намираше на юг, в моя роден град Тиломон, ти дадоха някаква упойка, уловиха те, докато спеше, вмъкнаха те в това тяло и те изхвърлиха навън, никой не разбра, че с магия си лишен от кралската си власт. И аз те докосвах, господарю, легнах до теб и интимничех с теб по хиляда различни начина и как ще получа опрощение за това?
— Карабела?
Тя се сви и затрепери.
— Вдигни очи. Карабела. Погледни ме.
Тя поклати глава. Той коленичи пред нея и докосна с ръка брадичката й. Тя потръпна, сякаш я бе залял с киселина. Мускулите й бяха сковани. Докосна я отново.
— Вдигни глава — каза благо. — Погледни ме.
Тя вдигна очи бавно, плахо, както човек би погледнал слънчевия лик, страхувайки се от ослепителната му светлина.
Той каза:
— Аз съм Валънтайн жонгльорът и нищо повече.
— Не, господарю.
— Короналът е тъмнокос човек, а моята коса е златиста.
— Умолявам ви, господарю, оставете ме на мира. Вие ме плашите.
— Нима един скитащ жонгльор те плаши?
— Не се плаша от това кой си ти. Човекът, когото виждам в теб, е приятел, когото обикнах. Въпросът е
