Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 78

— Абсолютно нищо.

— Така ли?

— Нищо — заяви Валънтайн натъртено. — Нека си бъде коронал, който иска да бъде коронал. Според мен властта е болест, а управляването — щуротия за луди. Ако някога съм живял в замъка Връхни, нека бъде тъй. Но аз не съм в него сега и нищо у мен не ме подтиква да се върна там. Аз съм жонгльор, и то добър, който става все по-добър, и щастлив човек. Щастлив ли е короналът? А понтифексът? Ако съм бил лишен от власт, за мен това е късмет. Не искам сега да се нагърбвам наново с такова бреме.

— Но ти си предопределен да го носиш.

— Предопределен ли? Предопределен? — засмя се Валънтайн. — Все едно да кажеш, че съм бил предопределен да бъда коронал за малко време, а после да ме измести някой по-достоен. Човек трябва да е луд, за да е управник, Делиамбър, а аз съм нормален. Управлението е тегота и черна работа. Аз не бих го приел.

— Ще го приемеш — каза Делиамбър. — Теб са те подправили и ти не си самият себе си. Но щом веднъж си бил коронал, винаги си оставаш коронал. Ще бъдеш излекуван и ще възвърнеш предишната си самоличност, лорд Валънтайн.

— Не употребявай тази титла!

— Тя пак ще бъде твоя — каза Делиамбър.

Валънтайн ядно отхвърли тази вероятност. Той погледна към Карабела: тя бе заспала на пода, с глава до леглото. Внимателно я вдигна и я настани под завивката. А на Делиамбър рече:

— Става късно, а тази нощ имаше много глупости. Главата ми се пръска от всички тия големи приказки. Направи ми каквото направи на нея, магьоснико, дари ме със сън и не ми говори повече за отговорности, каквито никога не съм носил и никога не ще нося. Утре трябва да изнасяме представление, а искам да съм отпочинал за него.

— Добре. Лягай си.

Валънтайн се намести до Карабела. Врунът го докосна леко, после по-силно, и Валънтайн усети как съзнанието му помътнява. Сънят дойде бързо, като гъста бяла мъгла, вдигаща се по здрач от океана. Добре. Добре. Той с готовност потъна в безчувствие.

И през нощта сънува, и сънят му беше озарен от ярко, силно сияние, което явно имаше вид на послание тъй като беше невъобразимо жив сън.

Видя се да прекосява суровата, страшна пурпурна равнина, която бе спохождал толкова често в последните си сънища. Този път знаеше извън всякакво съмнение къде е равнината: не някаква въображаема страна, а далечният континент Сувраел, който лежеше защитен под блясъка на голото слънце, а тези пукнатини по земята бяха белези на лятото, когато бе изсмукана и малкото влага, съдържаща се в почвата. Грозни извити растения с набъбнали сивкави листа лежаха повехнали на земята и някакви същества с бодли и необикновени ъгловати стави растяха на височина. Валънтайн крачеше бързо в зноя и безмилостно шибащия вятър и от сухота кожата му се напукваше. Беше закъснял, отдавна трябваше да е пристигнал в двореца на Краля на сънищата, където го бяха наели да изпълнява номерата си.

Сега дворецът се мержелееше пред него, злокобен, обвит в черни сенки, целият съставен от островърхи кули и назъбени портали, сграда остра и отблъскваща като бодливите растения на пустинята. Тя приличаше по-скоро на тъмница, отколкото на палат, поне по външен вид, но вътре всичко беше съвсем друго, прохладно и разкошно, с водоскоци в дворовете, меки плюшени завеси и мирис на цветя във въздуха. Слуги се кланяха и му даваха знаци, заведоха го във вътрешните помещения, свалиха набитите му с пясък дрехи, изкъпаха го, обърсаха го с пухкави кърпи, дадоха му нови дрехи, елегантни одежди със скъпоценни украшения, поднесоха му изстудени шербети, ледено вино със сребрист отблясък, късове непознато крехко месо и накрая го въведоха в голямата тронна зала с висок свод, където седеше тържествено Кралят на сънищата.