Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 72

— Значи има граници на способностите ти, а? — подхвърли Слийт весело. — Добре! Добре! Тъкмо започвах да си задавам въпроса дали си смъртен!

Валънтайн се изкикоти.

— Достатъчно смъртен, опасявам се.

— Обед! — извика Делиамбър.

Той се бе настанил на почетното място над котле със задушено, окачено на триножник над един огнен глобус. Скандарите, които се бяха поупражнявали отделно в друга част на гората, сякаш изникнаха от земята и залапаха с неприлична лакомия. Виноркис също бързаше да напълни чинията си. Валънтайн и Карабела последни получиха дажбата си, но той почти не обърна внимание на това. Потеше се с благодатната пот на добре оползотвореното усилие, кръвта му бучеше и кожата му гореше, но дългата нощ на неспокойни сънища изглеждаше далеч зад него, нещо, което бе оставил във Фолкинкип.

През целия този следобед фургонът бързаше на изток. Сега това безспорно беше гхайрогска местност, населена почти изключително от тази влечугоподобна раса с лъскава кожа. Когато се свечери, трупата се намираше все още на половин ден път от центъра на провинцията Дюлорн, където Залзан Кавол бе уредил предварителна продажба на билети. Делиамбър съобщи, че недалеч от тях има селска странноприемница, и те продължиха напред, докато стигнаха до нея.

— Ела на моето легло — каза Карабела на Валънтайн.

В коридора, водещ за стаята им, те се разминаха с Делиамбър, който се поспря за малко, докосна ръцете им с връхчетата на пипалата си и промърмори:

— Приятни сънища.

— Приятни сънища — повтори Карабела машинално.

Но Валънтайн не даде обичайния отговор, защото докосването на плътта на врунския магьосник до неговата плът отново раздвижи дракона в душата му и той стана неспокоен и мрачен, както преди чудото с гората от балонести дървета. Сякаш Делиамбър се бе обявил за враг на спокойствието на Валънтайн, будейки у него неопределени страхове и опасения, от които не можеше да се отърси.

— Ела — прошепна Валънтайн хрипкаво на Карабела.

— Бързаш, а? — Тя се засмя леко и звънливо, но смехът й веднага секна, щом видя изражението му. — Валънтайн, какво ти става? Какво има?

— Нищо.

— Нищо ли?

— Ще ми позволиш ли и аз да си имам настроение, както всички други хора си имат понякога?

— Когато лицето ти се промени така, сякаш сянка минава през слънцето. И толкова внезапно…

— Нещо у Делиамбър ме смущава и тревожи — каза Валънтайн. — Когато ме докосна…

— Делиамбър е безвреден… Опасен е като всички магьосници, особено вруните и особено дребните. У много от дребните хора се таи страшна злоба. Но няма защо да се страхуваш от Делиамбър.

— Наистина ли? — Той затвори вратата и тя се озова в обятията му.

— Наистина — каза тя. — Няма защо да се страхуваш от никого, Валънтайн. Всеки, който те види, те обиква. Никой на този свят не би ти причинил зло.

— Колко хубаво е да се повярва на това — рече той, докато тя го притегляше на леглото.

Прегърнаха се и устните му докоснаха нейните леко, а после посилно и скоро телата им се преплетоха. Той не бе се любил с нея повече от една седмица и очакваше това с дълбок копнеж и наслада. Но случката в коридора бе угасила желанието му, бе го накарала да се почувства скован и отчужден, а това го смущаваше и потискаше. Карабела сигурно усети студенината му, ала очевидно реши да не й обръща внимание, защото гъвкавото й енергично тяло търсеше неговото с плам и страст. Той се насили да откликне, но след минута вече не се насилваше, беше възбуден почти колкото нея, ала все още стоеше извън усещанията си, като обикновен зрител на любенето им. Той свърши и лампата угасна, макар че лунната светлина, която влизаше през прозореца, хвърляше рязко студено сияние върху лицата им.