Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 320
Робърт Силвърбърг
— Чакайте — каза Валънтайн. — Възможният престолонаследник е в опасност. Заповядвам ви да ме последвате!
Слийт и Залзан Кавол изглеждаха учудени от непознатата, титла.
— Възможният престолонаследник? — повтори Слийт. — Кой е…
— Елате с мен — каза Валънтайн. — Това е заповед.
Залзан Кавол избоботи:
— Вашата безопасност, милорд, е…
— … не е единственото важно нещо. Слийт, застани от лявата ми страна! Залзан Кавол, ти от дясната!
Те бяха толкова объркани, че веднага се подчиниха. Валънтайн повика също Лизамон Хълтин; и пазен от приятелите си, пое бързо през хълма към предната линия на врага.
—
Гласът му стигна на половин левга, поне така му се струваше, и звукът на този мощен рев прекрати за миг всякакви бойни действия около него. Плъзгайки поглед между две редици неподвижни воини, Валънтайн се обърна към Елидат и когато очите им се срещнаха, видя, че чернокосият мъж се спря, изгледа го навъсено и повдигна рамене.
Валънтайн кресна на Слийт и Залзан Кавол:
— Хванете този човек! Доведете ми го… невредим!
Мигновеното затишие свърши; грохотът на боя започна наново с удвоена ярост. Войските на Валънтайн се нахвърлиха пак върху здраво притиснатия отстъпващ враг и за секунда Валънтайн съзря Елидат, който, заобиколен от щит свои хора, ожесточено се бранеше. След това престана да го вижда вече, защото пак настъпи всеобща бъркотия. Някой го дърпаше — може би Слийт или Карабела? — настоявайки да се прибере отново на безопасно място в колата си, но той изръмжа и се отскубна.
— Елидат Морволски! — подвикна Валънтайн. — Елидат, ела да преговаряш!
— Кой произнася името ми? — бе отговорът.
Вилнеещото множество пак отвори път между него и Елидат. Валънтайн протегна ръце към навъсената фигура и понечи да отвърне. Но Валънтайн знаеше, че думите щяха да бъдат твърде мудни, твърде тромави. Изведнъж изпадна в състояние на транс, влагайки цялата сила на волята си в сребърната диадема на своята майка, и насочи през пространството, което го делеше от Елидат Морволски, цялата енергия на душата си за една-единствена кратка частица от секундата, изпълнена със съновидения, със силата на сънищата…
… двама млади мъже, по-скоро юноши, яздят охранени бързи добичета през гора от закърнели дървета-джуджета…
… дебел изкривен корен се вдига като змия от земята напряко на пътеката, едното добиче се препъва, единият юноша се премята презглава…
… ужасен звук на пращене, бяло парче назъбена кост стърчи страшно през разкъсана кожа…
… другият юноша дръпва юздите, връща се обратно, подсвирва от смайване и уплаха, когато вижда колко тежко е нараняването…
Валънтайн не можа да задържи съновиденията по-дълго. Мигът на контакт бе свършил. Изтощен, капнал от умора, той се върна обратно в будната действителност.
