Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 318

— Разбира се — промърмори Валънтайн разсеяно. Той гледаше вторачено, с присвити очи. Там долу пред очите му като че цареше пълна бъркотия. Но постепенно различи сред множеството един силует. Да, сигурно това беше той. Висок човек, по-висок от Валънтайн, със силно лице, широка уста, пронизителни тъмни очи, гъста, буйна, лъскава черна коса, сплетена отзад. Той му се струваше странно познат — толкова познат, безспорно познат, човек, когото Валънтайн е познавал, и то познавал добре, през времето, когато е живял в замъка Връхни, но съзнанието му беше така объркано от хаоса на битката, че за миг му се стори трудно да се добере до запаса си от възобновени спомени и да определи самоличността му…

Да. Разбира се.

Елидат Морволски.

Как бе могъл да забрави дори за миг, дори сред цялата тази ярост приятеля си от младежките години, Елидат, който понякога му беше поблизък даже от брат му Вориакс, Елидат, най-скъпия му приятел, участвал в толкова много от най-смелите му младежки подвизи, най-близък до него по способности и темперамент, Елидат, когото всички, дори самият Валънтайн, смятаха за следващия по ред коронал…

Елидат предвождаше неприятелската армия. Елидат, опасният военачалник, който трябваше да бъде премахнат.

— Милорд! — обади се Ерманар. — Чакаме вашите разпореждания, милорд.

Валънтайн се колебаеше.

— Обкръжете го — отвърна той. — Обезвредете го. Пленете го, ако е възможно.

— Бихме могли да съсредоточим огъня си върху…

— Искам го невредим — изкомандува Валънтайн рязко.

— Милорд…

— Невредим, казах.

— Добре, милорд.

Но отговорът на Ерманар не звучеше много убедено. Валънтайн знаеше, че за Ерманар врагът си е просто враг, и този военачалник щеше да причини по-малко злини, ако го убиеха незабавно. Но Елидат…!

Напрегнат и тъжен, Валънтайн гледаше как Ерманар обърна силите си кръгом и ги поведе към стана на Елидат. Нямаше нищо по-просто от това да нареди Елидат да остане невредим; но как можеше да го провери в разгара на боя? Именно от това се бе опасявал най-много Валънтайн: че някой негов любим другар ще предвожда вражеските войски — но да знае, че е Елидат, че Елидат е в опасност на бойното поле, че Елидат трябва да падне, за да може освободителната армия да напредне — какво мъчение беше това!

Валънтайн се изправи. Делиамбър заговори:

— Не трябва да…

— Трябва — отвърна той и скочи от колата, преди врунът да успее да му направи някаква магия.

Тук, във вихъра на боя, всичко беше объркано: силуети тичаха насам-натам, не можеше да се различи враг от приятел, навред шум, врява, крясъци, сигнали за тревога, прахоляк и безумие. Развоят на битката, който Валънтайн можеше да следи от флотерната си кола, оттук не се виждаше. Струваше му се, че войските на Ерманар напират от една страна и някъде по посока на Елидатовия стан се води объркан и безреден бой.

— Милорд — подвикна му Шанамир, — не бива да стоите така на открито! Вие…

Валънтайн му махна и се насочи към най-гъстите редици на сражаващите се.

Изглежда, пак бе настъпил обрат, този път със съсредоточена атака на Ерманар срещу стана на Елидат. Нашествениците се врязваха във врага и отново сееха безредие. Неприятелите отстъпваха и рицари, и граждани бягаха в кръг както им завърне, мъчейки се да се изплъзнат от безпощадните настъпващи нападатели, докато някъде далеч напред шепа защитници се държеше здраво около Елидат, самотна яка скала сред беснеещия поток.