Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 254

Валънтайн се усмихна и поклати глава.

— Друг път — рече той.

Прекосяването на Арената, изглежда, щеше да им отнеме цял ден. Вървяха напред и все напред, като нито веднъж не видяха стена или колона; човек би помислил, че пресича открита равнина, ако не беше смътно забележимият таван високо горе. Валънтайн не можа да усети кога започнаха да излизат от Арената. След известно време забеляза, че подът на това място се превръща някак си в наклонена плоскост и че са преминали неусетно на по-долно ниво, което се оказа познатата клаустрофобна теснота на извивките на Лабиринта. Колкото повече напредваха по този нов полукръгъл коридор, толкова по-ярко осветен ставаше той и скоро беше почти толкова добре осветен, колкото онова ниво близо до входа, където се намираха магазините и пазарищата. На невероятна височина точно пред тях се възправяше някаква завеса, на която се виждаха надписи в ярки фосфоресциращи цветове.

— Пристигаме в Дома на летописите — каза Хисун. — Аз не мога да продължа с вас по-нататък.

И наистина пътят свършваше на един петстранен площад пред голямата завеса, която — чак сега Валънтайн забеляза това — беше нещо като летопис на Маджипур. От лявата й страна бяха имената на короналите, толкова дълъг списък, че едва можеше да разчете горните му редове. Отдясно беше съответният списък на понтифексите. До всяко име бяха годините на царуването.

Очите му затърсиха из списъците. Стотици и стотици имена, някои познати, великите гръмки имена от историята на планетата — Стиамот, Тимин, Конфалюм, Декерет, Престимион и някои, които представляваха само безсмислени поредици от букви; Валънтайн бе виждал тия имена, когато като дете прекарваше дъждовните следобеди в четене на списъците на властниците, но единственият им смисъл беше, че фигурираха в списъка — Пранкипин, Хунзимар, Мейк, Струин, Скаул, Спурифон, хора, които са държали властта в замъка Връхни, а после в Лабиринта преди хиляда години, три хиляди, пет хиляди, намирали са се в центъра на всички разговори, били са обект на всякакви почести, играли са на имперската сцена, изпълнили са малкото си представление и са изчезнали в историята. Лорд Спурифон, мислеше си той. Лорд Скаул. Кои са били те? Какъв цвят е имала косата им, какви игри са обичали, какви закони са издавали, дали спокойно и смело са посрещали смъртта си? Какво влияние са имали върху живота на милиардите жители на Маджипур, или пък са нямали никакво? Валънтайн виждаше и такива, които са управлявали като коронали само няколко години и след смъртта на някой понтифекс са преминали бързо в Лабиринта. А други са обитавали замъка Връхни за цяло едно поколение. Този лорд Мейк например е бил коронал трийсет години и понтифекс — Валънтайн прегледа бързо главозамайващите списъци понтифекс още двайсет. Петдесет години върховна власт, а кой знае днес нещо за лорд Мейк и понтифекса Мейк?