Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 253

Надолу… надолу…

При предишното си посещение Валънтайн не бе видял тези неща. От Отвора на водите човек се спущаше бързо през ходове, използвани само от коронала и понтифекса, до кралските покои в центъра на Лабиринта.

Някой ден, мислеше си Валънтайн, ако пак съм коронал, може да наследя Тиеверас като понтифекс. И когато този ден дойде, ще известя на народа, че не желая да живея в Лабиринта, а ще си построя палат на някое по-приветливо място.

Той се усмихна. Запита се колко ли коронали преди него, виждайки страшната огромност на Лабиринта, са дали същия обет. И все пак всички те, рано или късно, някак са се оттеглили от света и са се заселили тук долу. Сега, когато беше млад и кипящ от жизненост, такива решения се вземаха много лесно — много лесно беше да си мисли как понтифексът ще напусне окончателно Алханроел и ще се настани далеч на някое подходящо място на по-младия континент, в Ни-моя може би или в Дюлорн, и ще живее сред красоти и удоволствия. Трудно можеше да си представи, че ще се затвори доброволно между стените на този фантастичен и противен Лабиринт. И все пак, и все пак всички преди него бяха направили така — и Декерет, и Конфалюм, и Престимион, и Стиамот, и Киникен, и другите от едно време са се преместили от замъка Връхни в тази тъмна дупка, когато им дошло времето. Може пък да не беше толкова лошо, колкото изглеждаше. Когато човек бъде коронал достатъчно дълго време, може би с радост се оттегля от висотата на замъка Връхни. „Ще мисля пак по тези въпроси — рече си Валънтайн, — когато им дойде времето.“

Керванът от флотерни коли мина един остър завой и се озова на още по-долно равнище.

— Арената — обяви тържествено Хисун.

Валънтайн се взря в едно огромно празно помещение, толкова дълго и широко, че не можеше да види стените му, а само блещукането на далечни светлини в засенчените ъгли. Таванни подпори не се виждаха. Удивително беше да си представи човек страшната тежест на по-горните нива, ония милиони хора, ония безкрайни извиващи се улици и улички, ония сгради, статуи, коли и всичко друго, притискащо покрива на Арената, и тази обширна пустота, устояваща на колосалния натиск.

— Слушайте — каза Хисун. Той изпълзя от колата, сложи ръце на устата си и нададе пронизителен вик. И ехото отвърна с резки, остри звуци, които отскачаха ту от тази, ту от онази стена, първите няколко засилени, останалите по-приглушени, докато се превърнаха в чуруликащо цвърчене на дроли. Той нададе нов вик и още един подир него, тъй че звуците громоляха и отскачаха навред около тях в течение на повече от една минута. После, ухилено самодоволно, момчето се върна в колата.

— За каква цел служи това място? — попита Валънтайн.

— За никаква.

— За никаква ли? Абсолютно никаква?

— Това е просто празнина. Понтифексът Дизимаул искал тук да има голямо празно пространство. Никога нищо не се случва в него. Никому не е позволено да строи тук, а и никой не би пожелал. То просто си стои така. Образува се хубаво ехо, нали? Единствено за това служи. Хайде, Валънтайн, предизвикай ехо.