Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 237

Стоиен беше предимно морски град — внос-износ, складове за стоки, корабостроене, всички занаяти и предприятия, изискващи подходящо местоположение на бряг и великолепно пристанище. Градът, с около четиринайсет милиона жители, се простираше на стотици мили по края на големия нос, който делеше Стоиенския залив от основната част на Вътрешното море. Той не беше най-близкото до Острова континентално пристанище — такова беше Алаизор, далеч нагоре по брега на Алханроел, на хиляди мили на север, — но поради преобладаващите през този сезон ветрове и течения по-бързо се изминаваше дългият път през Стоиен, отколкото ако се поемеше по по-късия, но по-труден път на изток към Алаизор.

След като постояха тук да попълнят запасите на корабите, щяха да заплават по тихия залив, движейки се покрай северния бряг на огромния полуостров Стоиензар в тропическо спокойствие към Кърсидейн, а после към Треймон, най-близкия до Лабиринта крайбрежен град. Оттам до убежището на понтифекса пътят по суша щеше да бъде сравнително къс.

На Валънтайн Стоиен му се стори изумително красив. Целият полуостров беше напълно равен, едва двайсет стъпки над морското равнище в най-високата си точка, ала жителите на града бяха измайсторили една чудна система от тухлени платформи, облицовани с бял камък, която създаваше илюзия за хълмове. Нито една от тези платформи не беше равна по височина на друга, някои стърчаха на не повече от десетина фута, други се извисяваха на стотици стъпки във въздуха. Цели квартали се издигаха върху гигантски площадки, няколко десетки фута високи и с повече от една квадратна миля площ; някои от по-значителните сгради имаха свои платформи, сякаш стояха на кокили над околностите; редуването на високи и ниски платформи създаваше главозамайващи гледки с поразителни очертания.

Това, което беше може би резултат от някаква чисто техническа приумица и бързо започваше да се струва на окото грубо или произволно, или уморително, се отслабваше и смекчаваше от тропически растения, каквито Валънтайн никога не бе виждал. В основата на всяка платформа се простираха гъсти лехи от дървета с широки корони, които преплитаха клоните си така, че образуваха непроницаеми завеси. Листати пълзящи растения се спущаха като водопади до стените на платформите. От двете страни на широките рампи, които водеха от уличното равнище до по-високите платформи, бяха наредени обемисти бетонни качета, побиращи кичести храсти, чиито тесни и тънки листа бяха изпъстрени с удивителни цветни петна — виненочервени, кобалтовосини, цинобърни, алени, виолетовосини, топазни, сапфирни, кехлибарени и нефритови краски, всички размесени в неправилни съчетания. А по големите площади на града се виждаха най-поразителните гледки: градини с прочутите растения-животни, които вирееха в диво състояние на няколкостотин мили на юг, по знойния бряг, обърнат към далечния пустинен континент Сувраел. Тези растения — а наистина бяха растения, защото произвеждаха храната си чрез фотосинтеза и прекарваха живота си вкоренени на едно място — приличаха на същества от плът, с ръце, които се движеха извиваха се и хващаха, очи, които гледаха втренчено, цилиндрични тела, които се гърчеха и олюляваха насам-натам, и макар че черпеха достатъчно хранителни вещества от слънчевата светлина и водата, те бяха твърде склонни и способни да погълнат и смелят всяка малка твар, имала неблагоразумието да се приближи до тях. Изящно подредени групи от тези растения, обградени от ниски каменни стени, които служеха и за предупреждение, и за украса, бяха посадени навред из Стоиен. Някои бяха високи колкото малки дървета, други бяха ниски и кълбовидни, а трети — храстовидни и ъгловати. Всички се намираха в постоянно движение, реагирайки на ветрове, миризми, внезапни провиквания, на гласовете на своите пазачи и на други възбуждащи фактори. Валънтайн ги намираше зловещи, но интересни. Запита се дали една сбирка от тях не би могла да бъде пренесена в замъка Връхни.