Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 16

— Дошли сте тук да играете за празника на коронала?

— Точно така. Трупата на скандара Залзан Кавол току-що ни нае да й помагаме да изпълнява неотдавнашния указ на коронала да се вземат на работа човеци. А ти? Какво те води в Пидруид?

— Празненствата — отговори Валънтайн.

— Да въртиш търговия ли?

— Просто да гледам игрите и парадите.

Слийт се засмя лукаво.

— Няма защо да криеш от нас, приятелю. Едва ли е срамно да се продават ездитни животни на пазара. Видяхме, че пристигна с момчето снощи.

— Не — каза Валънтайн. — Аз срещнах младия пастир едва вчера, когато бях наближил града. Животните са негови. Аз само го придружих до странноприемницата, защото тук съм чужденец. Не се занимавам с търговия.

Един от скандарите се появи отново на една врата. Той беше същински исполин, с половин ръст по-висок от Валънтайн, внушително, тромаво същество с масивни челюсти, свирепо, с тесни жълти очи. Четирите му ръце висяха доста под коленете и завършваха с пестници колкото големи кошници.

— Елате вътре! — подвикна той грубо.

Слийт се сбогува и тръгна с бърза стъпка. Карабела постоя за малко, усмихвайки се на Валънтайн.

— Ти си много особен — рече тя. — Не лъжеш, но все пак нищо от това, което казваш, не звучи правдоподобно. Мисля, че ти самият слабо познаваш душата си. Но ми харесваш. Излъчваш някакво сияние, знаеш ли това, Валънтайн? Сияние на невинност, на простота, на топлота, или… на нещо друго. И аз не знам. — Почти плахо докосна с два пръста ръката му отстрани. — Харесваш ми. Може пак да жонглираме.

И тя се затича подир Слийт.

5

Той беше сам, нямаше никаква следа от Шанамир и макар че желаеше много да прекара деня с жонгльорите, с Карабела, нямаше начин това да стане. А беше още ранно утро. Нямаше план и това го безпокоеше, но не прекалено. Предстоеше му да изследва целия Пидруид.

Излезе и пое по кривите улици, натежали от зеленина. Навред никнеха пищни увивни растения и дървета с дебели плачещи клони, които избуяваха във влажния, топъл, солен въздух. Отдалеч се чуваше оркестрова музика, весела, макар и малко рязка, хрипкава и туптяща мелодия, може би репетиция за големия парад. По канавката течеше буйно малка речица от пенеста вода и в нея лудуваха дивите животни на Пидруид — минтуни, крастави кучета и малки дроли със заострени нослета. Движение, движение, движение, гъмжащ град, където всеки и всичко, дори безстопанствените животни, имаха да вършат нещо важно и го вършеха бързешком. Всички с изключение на Валънтайн, който се шляеше безцелно, без да следва определен път. Поспираше се да надзърне ту в някое тъмно дюкянче, задръстено с топове и мостри плат, ту в някой плесенясал склад за подправки, ту в някоя великолепна, разкошна цветна градина с наситени краски, притисната между две високи, тесни сгради. От време на време хората го поглеждаха, сякаш се чудеха, че може да си позволи лукса да се разхожда безцелно.

В една улица се спря да погледа деца, които играеха на някаква игра — нещо подобно на пантомима, като едно малко момченце с лента от златист плат, вързана като диадема около челото му, ръкомахаше заплашително в средата на един кръг, а другите подскачаха около него, преструвайки се на уплашени, и пееха: