Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 15
Робърт Силвърбърг
Двамата жонгльори-човеци му заръкопляскаха. Скандарите не бяха прекъснали страшното вихрено мятане на ножове, но сега един подвикна на друг „хоп“ и шестимата чуждоземци се завъртяха с кинжалите си и си тръгнаха, без да кажат нито дума повече, изчезвайки по посока на спалните помещения.
Младата жена се приближи с танцова стъпка до Валънтайн.
— Аз съм Карабела — рече тя. Не беше по-висока от Шанамир и навярно само преди няколко години е била малко момиче. В дребното й, мускулесто тяло кипеше неукротима жизненост. Носеше светлозелен жакет от плътна тъкан и троен наниз излъскани раковини от куана на шията, а очите й бяха тъмни като косата. Усмивката й беше топла и подкупваща. — Къде си жонглирал преди, приятелю? — попита тя.
— Никога не съм жонглирал — отговори Валънтайн. Обърса потното ся чело. — Трудна игра. Сам се чудя защо не бях промушен.
—
— Предполагам, че така трябва да се нарече — каза Валънтайн, като повдигна рамене.
— Можем ли да му вярваме? — попита белокосият.
— Мисля, че можем — рече Карабела. — Той беше добър, Слийт, но няма форма. Видя ли как се движеха ръцете му подир кинжалите, навън, напречно, малко нервно, малко нетърпеливо — никога не чакаше дръжките да стигнат до нужното място? А колко прибързано, колко необмислено хвърляше? Никой, научен на това изкуство, не би могъл така лесно да се преструва на толкова несръчен, пък и защо ли да се преструва? Този Валънтайн има точно око, Слийт, ала казва истината. Никога не е хвърлял.
— Окото му е повече от точно — промърмори Слийт. — Той притежава бързина, на която много завиждам. Има дарба.
— Отде си? — попита Карабела.
— От изток — каза Валънтайн неопределено.
— Така си и мислех. Говорът ти е малко особен. От Велатис ли идваш? Или от Кхинтор?
— Да, от тази посока.
И Карабела, и Слийт забелязаха уклончивостта на Валънтайн; спогледаха се бързо. Валънтайн се питаше дали не са баща и дъщеря. Вероятно не. Валънтайн виждаше, че Слийт не беше чак толкова стар, колкото изглеждаше първоначално. На средна възраст, да, но едва ли стар; бледата кожа и бялата коса го правеха да изглежда на повече години. Той беше стегнат, спретнат мъж с гънки устни и къса, заострена бяла брада. През едната му буза, от ухото до брадичката, минаваше белег, който вече бе избледнял, но някога сигурно е личал много ясно.
— Ние сме от юг — рече Карабела, — аз съм от Тиломон, а Слийт — от Нарабал.