Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 14
Робърт Силвърбърг
Изведнъж един от скандарите изръмжа „хоп!“ и начинът на игра се промени: шестимата чуждоземци започнаха да насочват оръжията си само един към друг, удвоявайки и учетворявайки бързината, с която ги подхвърляха, а двамата човеци се дръпнаха малко настрана. Девойката се усмихна на Валънтайн.
— Хей, ела при нас!
— За какво?
— Да играеш с нас! — Очите й святкаха закачливо.
— Вашата игра ми се струва много опасна.
— Всички най-хубави игри са опасни. Ето! — Без предупреждение тя метна един кинжал към него. — Как се казваш, приятелю?
— Валънтайн — отговори той някак задъхано и отчаяно улови кинжала за дръжката точно когато профучаваше край ухото му.
— Добра хватка — изказа се белокосият. — Опитай това!
Той също подхвърли кинжал. Валънтайн се засмя, хвана го, този път малко по-сръчно, и застана на място с по един кинжал във всяка ръка. Без да обръщат никакво внимание на страничната игра, чуждоземците продължаваха методично да пращат каскади от оръжия, които проблясваха ту насам, ту нататък.
— Подхвърли ми го обратно — извика девойката.
Валънтайн се навъси. Подхвърли прекалено предпазливо от някакъв глупав страх да не я прониже, кинжалът описа неправилна дъга и падна в нозете й.
— Можеш и по-добре — каза тя презрително.
— Съжалявам — рече той.
Подхвърли втория кинжал по-енергично. Тя го улови спокойно, взе друг от белокосия и запрати първия, после другия към Валънтайн. Нямаше време за мислене. Хоп и хоп, той улови и двата. Пот изби на челото му, ала навлизаше в ритъма на играта.
— Хайде — подвикна Валънтайн.
Подаде на нея един, пое втори от белокосия и запрати трети по въздуха, но видя, че един иде към него, а после и друг, и му се прииска да са кинжали за игра, с тъпо острие, но знаеше, че не са такива, и престана да се безпокои за това. Оставаше му само едно: да се превърне в нещо като автомат, да държи тялото си съсредоточено и бдително, да гледа винаги към идващия кинжал и да оставя запратения от него да си лети сам. Движеше се ритмично, ловеше, хвърляше, ловеше, хвърляше, като винаги едно острие се приближаваше към него а друго се отдалечаваше. Валънтайн разбра, че истинският жонгльор трябва да си служи едновременно и с двете ръце, ала той не беше жонгльор и всичко, което можеше да направи, бе да съгласува улавянето и хвърлянето. И все пак се справяше добре. Питаше се кога ли ще извърши неминуемата грешка и ще бъде прободен. Жонгльорите се смееха, докато темпото се засилваше. Той също се смееше безгрижно с тях и продължаваше да лови и да хвърля цели две-три минути, преди да усети, че от напрежението рефлексите му отслабват. Сега трябваше да спре. Улови и бавно пусна поред всеки от ножовете, докато най-после и трите лежаха в нозете му, и се преви от смях, пляскайки се по бедрата и дишайки тежко.