Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 136

Без да се обръща, Залзан Кавол каза:

— Че какво от това?

— Няма ли да обърнеш внимание на виковете му?

— Това не е наша работа — отвърна скандарът равнодушно. — Защо да освобождаваме затворници на един независим народ? Сигурно има някаква причина, за да арестуват това същество.

— Причина ли? Да, да си го сготвят за вечеря! А в следващия казан ще бъдем ние. Моля те да се върнеш и да освободиш…

— Това е невъзможно.

— Поне да запитаме защо е затворено в клетка! Залзан Кавол, та ние може би вървим лекомислено към смъртта си! Толкова ли бързаш да стигнеш до Илиривойн, че отминаваш изпаднало в такава беда същество, което навярно знае нещо за условията тук?

— Слийт говори умно — забеляза Валънтайн.

— Добре де! — изсумтя Залзан Кавол. Той спря фургона. — Върви да разбереш каква е работата, Валънтайн. Но побързай.

— И аз ще отида с него — заяви Слийт.

— Стой си тук. Ако смята, че се нуждае от телохранител, нека вземе великанката.

Това изглеждаше разумно. Валънтайн даде знак на Лизамон Хълтин, двамата слязоха от фургона и закрачиха обратно към мястото с клетките. Горските братя мигновено запищяха неистово и заудряха бясно по решетките. Носачите Метаморфи — въоръжени, както забеляза Валънтайн сега, с опасни на вид къси саби от полирано рогово вещество или дърво, — без да бързат, се престроиха във фаланга на пътя, за да не позволят на Валънтайн и Лизамон Хълтин да се приближат повече до голямата клетка. Един метаморф, явно началникът, пристъпи напред и със застрашително спокойствие зачака въпроси.

Валънтайн запита тихо великанката:

— Дали говори нашия език?

— Вероятно. Опитай.

— Ние сме трупа пътуващи жонгльори — произнесе Валънтайн с висок, ясен глас, — дошли да играем на празненствата, които, както чуваме, устройвате в Илиривойн. Близо ли сме вече до Илиривойн?

Това, изглежда, се стори смешно на метаморфа, който беше с половин глава по-висок от Валънтайн, макар и с по-слабо телосложение.

— Та вие сте в Илиривойн — бе хладният, надменен отговор.

Валънтайн облиза устни. Тези метаморфи изпускаха тънка, остра миризма, парлива, но не неприятна. Странно придръпнатите им очи бяха страшно безизразни.

— Към кого трябва да се отнесем, за да играем в Илиривойн? — запита той.

— Данипиурата приема всички чужденци, които идват в Илиривойн. Ще я намерите в Служебния дом.

Студеното, резервирано държане на метаморфа го смущаваше. След малко Валънтайн каза:

— И още нещо. Виждаме, че в този голям град държите едно необикновено същество. Може ли да запитам: с каква цел?