Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 135

Положително се приближаваха до някакво голямо селище. Пътят беше задръстен от деца и по-възрастни метаморфи, срещаха се вече много жилища. Децата бяха немирна пасмина. Вървейки, те, изглежда, упражняваха недоразвитото си умение да се преобразяват, като придобиваха най-различни образи, повечето от тях чудновати: на едно му бяха израснали крака като кокили, друго имаше подобни на пипала врунски ръце, провесени почти до земята, трето бе издуло тялото си така, че се образуваше кълбовидна маса, поддържаща се на тънки подпори.

— Ние ли сме циркаджиите — запита Слийт — или те? Гади ми се от тия хора!

— Спокойно — каза Валънтайн тихо.

С невесел глас Карабела се обади:

— Струва ми се, че някои от тукашните развлечения са варварски. Погледнете.

Точно пред тях до пътя имаше дузина големи клетки, изплетени от ракита. Край тях почиваха групи носачи, които явно току-що ги бяха оставили на земята. През решетките на клетките се подаваха малки ръце с дълги пръсти и няколко хватателни опашки се извиваха печално. Когато фургонът се изравни с тях, Валънтайн видя, че клетките са пълни с горски братя, натъпкани по трима-четирима на път за Илиривойн… с каква цел? Да бъдат изклани за ядене? Или да бъдат измъчвани на празненствата? Валънтайн потръпна.

— Чакайте! — избъбри Шанамир, когато минаваха край последната клетка. — Какво е това там?

Последната клетка имаше по-големи размери от другите и в нея беше затворено не горски брат, а някакъв друг пленник, явно умно същество, високо и чудновато с тъмносиня кожа, тъжни пурпурни очи, които излъчваха необикновена сила и светлина, и широка, подобна на цепка уста с тънки устни. Облеклото му — от фина зелена тъкан — беше разпрано, изпокъсано и изцапано с тъмни петна, може би от кръв. То стискаше пръчките на клетката си със страшна сила, разтърсваше ги, дърпаше ги и крещеше прегракнало на жонгльорите за помощ на странен, абсолютно непознат език. Фургонът го отмина.

Потресен, Валънтайн каза на Делиамбър:

— Това не е същество от Маджипур!

— Не е — отговори Делиамбър. — Не съм виждал досега такова.

— Аз пък веднъж видях едно — обади се Лизамон Хълтин. — От друг свят, спадащ към някаква близка звезда, но съм забравила как се казва.

— Ала какво ще търсят тук същества от друг свят? — запита Карабела. — Напоследък движението между звездите е слабо и малко кораби идват в Маджипур.

— Все пак някои идват — каза Делиамбър. — Ние още не сме откъснати напълно от звездните пътища, макар че, разбира се, ни смятат за затънтено място в общуването между световете. Пък и…

— Май всички сме полудели! — избухна Слийт ядосан. — Седите тук и се разправяте като учени за общуването между световете, а в оная клетка зове за помощ едно цивилизовано същество, което вероятно ще бъде сварено и изядено на празненствата на метаморфите? И не обръщаме никакво внимание на виковете му, а весело си караме към техния град? — Той издаде мъчителен звук на гняв и се втурна към скандарите на капрата. Валънтайн, страхувайки се от неприятности, тръгна подире му. Слийт задърпа Залзан Кавол за наметалото. — Видя ли го? — запита той. — Чу ли го? Чуждоземеца в клетката.