Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 138

Пълчища мрачни, мълчаливи деца на Метаморфи се влачеха подире им, докато караха фургона от площада към едно място точно зад него, където можеха да паркират. Късно следобед проведоха репетиция и макар че страховитата Лизамон Хълтин правеше огромни усилия да прогони младите метаморфи от сцената и да не ги допуща да припарят, не беше в състояние да им попречи да не се промъкнат отново, провирайки се между дървета и храсти, за да зяпат жонгльорите. Валънтайн не можеше да работи спокойно пред тях и явно не само с него беше така, защото Слийт бе нервен и необичайно несръчен, и дори Залзан Кавол, майсторът на майсторите, за пръв път, откакто помнеше Валънтайн, изпусна бухалка. Мълчанието на децата ги смущаваше — те стояха като статуи с безизразни очи, бездушна публика, която изсмукваше енергията им и не даваше нищо в замяна — но още по-неприятни бяха метаморфозните им трикове, похватът им да преминават от един в друг образ така спокойно, както човешко дете би смукало палеца си. Целта им явно беше да им подражават, защото образите, които придобиваха, представляваха груби, почти неузнаваеми имитации на жонгльорите, каквито повъзрастните метаморфи бяха опитвали и по-рано, при Пиурифейнския фонтан. Децата запазваха облика си само за кратко време — уменията им, изглежда, бяха слабо развити, — ала в паузите между номерата Валънтайн видя, че сега им израстваше златиста коса като неговата, бяла като Слийтовата, черна като косата на Карабела или заприличваха на многоръки мечоци като скандарите, или се мъчеха да имитират лица, индивидуални черти, изражения, и всичко това вършеха изопачено, така че представяха обектите си в смешен вид.

Тази нощ пътниците спаха натъпкани във фургона, притиснати плътно един о друг, и цяла нощ, изглежда, непрекъснато валя дъжд. Валънтайн заспиваше само от време на време, изпадаше в лека дрямка, но предимно лежеше буден и се ослушваше в мощното хъркане на Лизамон Хълтин или в още по-чудноватите звуци, издавани от скандарите. По някое време през нощта сигурно бе поспал истински, защото му се яви сън, мъгляв и несвързан, в който видя как метаморфите водят шествие от затворници, горски братя и синьокожия чуждоземец по пътя за Пиурифейнския фонтан, който изригваше и се извисяваше над света като гигантска бяла планина. А към зори спа дълбоко за известно време, докато Слийт го събуди, разтърсвайки го за рамото малко преди разсъмване.

Валънтайн седна на леглото, търкайки очи.

— Какво има?

— Ела навън. Искам да си поприказваме.

— Още е тъмно!

— Няма значение. Ела!

Валънтайн се прозя, протегна се, със скърцане се изправи на крака. Двамата със Слийт се промъкнаха предпазливо между спящите тела на Карабела и Шанамир, заобиколиха внимателно един от скандарите и се спуснаха по стъпалата на фургона. Дъждът бе спрял, ала утрото беше мрачно и студено и от земята се вдигаше неприятна мъгла.

— Получих послание — каза Слийт. — От Господарката, предполагам.

— Какво точно?

— За синьокожия в клетката, който според тях бил престъпник, когото водели да накажат. В съня ми той се приближи до мен и заяви, че съвсем не е престъпник, а просто пътник, който по погрешка навлязъл в територията на преобразяващите се, и го заловили, понеже имали обичай по време на празненствата да принасят странник в жертва при Пиурифейнския фонтан. И видях как става това: връзват ръцете и краката на жертвата и я оставят в коритото на фонтана, и когато настъпи изригването, водата я изхвърля високо в небето.