Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 133

Валънтайн пусна рамото на Слийт чак когато усети, че част от напрежението се оттича от скованото тяло на дребния жонгльор.

— Хубав номер беше това! — каза той весело. — Ако можехме да го правим — например да ни израснат няколко допълнителни ръце посред номера ни — какво ще кажеш, Слийт, би ли желал такова нещо?

— Бих желал да съм в Нарабал — отвърна Слийт — или в Пилиплок, или някъде другаде по-далеч оттук.

— Аз пък да бъда в Фолкинкип и да храня добичетата си с помия — обади се Шанамир, който изглеждаше блед и разстроен.

— Те не ни мислят злото — каза Валънтайн. — Това ще бъде интересно преживяване, което никога няма да забравим.

Той се ухили до уши. Ала около него нямаше усмивки, дори Карабела, неизменно жизнерадостната Карабела, не се усмихваше. Самият Залзан Кавол изглеждаше странно потиснат, сякаш вече се съмняваше дали е постъпил благоразумно, като е дошъл в провинцията на Метаморфите, тласкан от любовта си към роялите. Валънтайн не беше в състояние само със силата на оптимистичната си енергия да ободри кой знае колко другарите си. Погледна към Делиамбър и попита:

— Колко път има до Илиривойн?

— Той е някъде напред — отвърна врунът — Но нямам представа какво е разстоянието дотам. Когато му дойде времето, ще пристигнем.

Отговорът му не беше никак насърчителен.

12

Това беше първобитна страна, извечна, девствена, преден пост още от зората на цивилизования и похитен Маджипур. Преобразяващите се живееха във влажна гориста местност, където всекидневните проливни дъждове пречистваха въздуха и растителността избуяваше. От север идваха чести бури, които се спущаха по естествената фуния, образувана от Велатиския скат и Гонгхарите; и когато влажният въздух се издигаше над Гонтхарските предпланини, заваляваха кротки дъждове, които просмукваха рохкавата, пореста почва. Тук растяха високи дървета с тънки стъбла, които се издигаха нагоре и образуваха гъсти сводове над главата; мрежа от пълзящи растения и лиани свързваше върховете на дърветата; водопади от тъмни листа, заострени и с капки накрая, лъщяха като полирани от дъжда. През пролуките в гората Валънтайн виждаше далечни раззеленени, обвити в мъгла планини, внушителни, сурови, тайнствени грамади, легнали на земята. Тук имаше малко диви животни или поне рядко се виждаха: от време на време някоя змия в червено и жълто пропълзяваше по клон, някоя и друга птица в зелено и пурпурно или кафява, зъбата, с тънки като паяжина криле се вдигаше във въздуха и изпърполяваше над главата, а веднъж един уплашен билантун, който подскачаше предпазливо пред фургона, изчезна в гората, движейки бързо заострените си копитца и размахвайки панически щръкналата си опашка с кичурче на края. Вероятно тук се спотайваха горски братя, тъй като имаше няколко дуикови горички. И несъмнено потоците бяха пълни с риба и влечуги, горската почва гъмжеше от ровещи насекоми и гризачи с фантастични багри и форми, и доколкото знаеше Валънтайн, на дъното на всяко от безбройните тъмни езерна се криеше чудовищен аморфибот, който изскачаше нощем да търси плячка и с проточена шия, святкащи зъби и мънистени очички дебнеше всяка твар, приближила се до грамадното му туловище. Но нито едно от тези същества не се появи, докато фургонът бързаше на юг по неравния, тесен път през пущинака.