Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 116

— Аз мога да живея с болката си — отвърна Слийт. — Излекуването й ще ми струва много скъпо.

— Ние можем да живеем и с най-страшните рани. Но защо да не се опитаме да ги излекуваме?

— Има и нещо друго, за което не съм ти казал, Валънтайн.

Валънтайн помълча и изпусна бавно дъх.

— Да — каза той.

— А какво е то?

След известно колебание Валънтайн запита:

— Слийт, явявал ли съм се някога в сънищата ти, откакто се запознахме в Пидруид?

— Да, явявал си се.

— По какъв начин?

— Има ли значение?

— Сънувал ли си — продължи Валънтайн, — че аз съм нещо специално в Маджипур, с по-висок сан и по-голяма власт, отколкото притежавам сега?

— Маниерите и държането ти ми подсказаха това още при първата ни среща. И феноменалната бързина, с която усвои изкуството ни. И съдържанието на сънищата ти, което сподели с мен.

— А какъв съм аз в тези сънища, Слийт?

— Могъща и знатна особа, свалена чрез измама от високия си пост. Може би херцог. Принц на кралството.

— Или още по-високопоставен?

Слийт облиза устни.

— Да, още по-високопоставен. Може би. Какво желаеш от мен, Валънтайн?

— Да дойдеш с мен в Илиривойн и по-нататък.

— Искаш да кажеш, че има истина в това, което съм сънувал?

— Точно това се мъча да разбера — каза Валънтайн. — Но мисля, че има истина в съня ти, да. Все повече и повече се убеждавам, че трябва да има истина в него. Някои послания ми подсказват, че има истина.

— Милорд… — прошепна Слийт.

— Може би.

Слийт го погледна смаяно и понечи да падне на колене. Валънтайн побърза да го улови и да го задържи изправен.

— Недей — каза той. — Другите може да видят. Не искам никой да разбере това. Пък и има много неясноти. Не желая да коленичиш пред мен, Слийт, или да правиш звездни знаци с пръстите си, или нещо от тоя род, докато все още не съм узнал истината.

— Милорд…

— Аз си оставам Валънтайн жонгльорът.

— Чак сега ме хваща страх, милорд. Ако бяхте закъснели само с една минута, днес щях да бъда сполетян от ужасна смърт, ала още повече се плаша от това, че стоя тук и разговарям спокойно с вас за тия неща.

— Наричай ме Валънтайн.

— Как мога? — запита Слийт.

— Преди няколко минути ти ме наричаше Валънтайн.

— Но това беше преди.

— Нищо не се е променило, Слийт.

Слийт отхвърли тази мисъл с поклащане на глава.

— Всичко се е променило, милорд.

Валънтайн въздъхна тежко. Чувстваше се шарлатанин, измамник, като си играеше със Слийт по този начин, и все пак му се струваше, че в това има някаква цел и действителна нужда.

— Ако всичко се е променило, тогава ще дойдеш ли с мен, където ти заповядам? Дори в Илиривойн?

— Ако трябва — рече Слийт зашеметен.

— Нищо лошо от рода на онова, от което се страхуваш, няма да ти се случи сред метаморфите. Ти ще напуснеш страната им излекуван от болката, която те измъчва. Вярваш това, нали, Слийт?

— Страх ме е да отида там.

— Ти трябва да бъдеш до мен във всичко, което ни предстои — каза Валънтайн. — И не по моя воля Илиривойн стана част от маршрута ми. Моля те да дойдеш там с мен.

Слийт наведе глава.

— Щом трябва, милорд.