Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 115

Душата на Валънтайн се изпълни със състрадание. Той мълчаливо подържа още малко дребния човечец, сякаш единствено със силата на ръцете си можеше да изтръгне спомена за страшния кошмар, който бе осакатил душата му. Когато го пусна, Валънтайн изрече бавно:

— Такъв сън е наистина ужасен. Но ние сме научени да си служим със сънищата, да не се оставяме да ни смажат.

— Този не би ми послужил за нищо, приятелю. Може само да ме предупреди да не припарвам до Метаморфи.

— Ти го тълкуваш много буквално. Ами ако има някакъв по-скрит смисъл? Накара ли някого да изтълкува съня ти, Слийт?

— Стори ми се излишно.

— А именно ти настоя да отида при съногадателка, когато ми се яви оня странен сън в Пидруид! Помня точно думите ти. Кралят никога не праща обикновени послания, каза ти.

Слийт се усмихна иронично.

— Ние сме винаги по-добри лечители за другите, отколкото за себе си, Валънтайн. Във всеки случай вече е късно да се тълкува сън отпреди петнайсет години и сега аз съм негов пленник.

— Избави се!

— Как?

— Когато дете сънува, че пада, и се събуди уплашено, какво казва родителят му? Че не бива да се гледа сериозно на сънищата с падане, защото всъщност никой не може да пострада насън? Или че детето трябва да бъде благодарно, когато сънува, че пада, защото такъв сън е хубав сън, че той говори за сила и мощ, че детето не е падало, а е летяло към място, където е щяло да научи нещо, ако не се е оставило тревогата и страхът да го изтръгнат от света на сънищата?

— Та детето трябва да бъде благодарно за този сън — каза Слийт.

— Правилно. Така е и с всички други „лоши“ сънища: не бива да се плашим, ни казват те, а да бъдем благодарни за мъдростта на сънищата и да черпим от нея.

— Вярно, така казват на децата. Но възрастните не винаги се справят с такива сънища по-добре от децата. Спомням си, Валънтайн, че неотдавна ти викаше и стенеше насън.

— Старая се да науча нещо от сънищата си, колкото и мрачни да са те.

— Какво искаш от мен, Валънтайн?

— Да дойдеш с нас в Илиривойн.

— Толкова ли е важно това за теб?

— Ти се числиш към тази трупа — отвърна Валънтайн. — С теб сме едно цяло, без теб сме разделени.

— Скандарите са изкусни жонгльори. Приносът на жонгльорите човеци не е толкова важен. Карабела и аз сме в трупата по същата причина, както и ти. Да спазваме един глупав закон. Ти ще си изкарваш заплатата независимо дали съм, или не съм с вас.

— Но аз уча изкуството от теб.

— Можеш да се учиш от Карабела. Тя е не по-малко опитна от мен и освен това те обича, познава те по-добре от мен. И да не дава Божественият — изрече Слийт внезапно със страшен глас — да ти я отнемат преобразяващите се в Илиривойн!

— Не се страхувам от това — каза Валънтайн. Протегна ръце към Слийт. — Искам да останеш при нас.

— Защо?

— Аз те ценя.

— Аз също те ценя, Валънтайн. Но ще изпитам голяма болка, ако отида там, където Залзан Кавол иска да отидем. Толкова ли е важно това за теб, та ме излагаш на такава болка?

— Ти може да се излекуваш от тази болка — каза Валънтайн, — ако отидеш в Илиривойн и се убедиш, че метаморфите са само безвредни първобитни същества.