Читать «За честта на Вор» онлайн - страница 45
Лоис Макмастър Бюджолд
— Прекрасна.
— Малко хора използват подобни суперлативи…
— Доброволецът Нилеса беше изключително любезен.
— Така ли? Имах чувството, че говорим за различни хора.
— Според мен, той се нуждае от съвсем мъничко похвали… Опитайте.
Воркосиган облегна лакти на масата и се усмихна:
— Някой друг път.
Останаха да храносмилат около желязната масичка — уморени, но доволни. Воркосиган се облегна в стола си и затвори очи. Корделия подпря глава на дланите си и се наведе над масата. Половин час по-късно почивката им беше прекъсната от Куделка.
— Хванахме Сенс, сър — докладва той. — Но с Раднов и Даробей имахме… хм… малък проблем… Успяха да разберат какво ги чака и изчезнаха в гората… Пратих патрул да ги търси.
Воркосиган го погледна така, сякаш всеки момент щеше да избухне.
— Трябваше сам да се заема — промърмори той. — Въоръжени ли са?
— Имат невропаралитични заряди — кимна Куделка. — Но не успяха да вземат плазмени лъкове.
— Е, хубаво… Не искам да губим излишно време тук. Извикай патрула обратно и се заемай със запечатването на хранилището. Нека и те разберат как се живее в горите на тази планета… — В очите му се появи блясък: — Ще ги приберем по-късно, няма къде да се дянат…
* * *
Корделия помогна на Дубауер да седне на една от свободните седалки, после се настани до него. Совалката беше малка и гола, претъпкана с бараярски войници. В дъното натикаха арестантите с белезници на ръцете и нещастни физиономии. Всички бяха млади и огромни, Корделия получи възможност да се увери, че Воркосиган наистина е най-дребният сред тях.
Гледаха я с любопитство, подхвърляха реплики на две-три различни наречия. Не беше трудно да разбере съдържанието им, на устата й се появи мрачна усмивка. Младите изглеждаха напълно заблудени по отношение на сексуалната енергия на двама души, които са принудени да вървят по четиридесет километра на ден, страдат от контузии и инфекции, а освен това трябва да се грижат за ранен и да се пазят от кръвожадни хищници. Но това си е съвсем в реда на нещата, рече си тя. Не само за младите, а и за тези, които надхвърлят четиридесетте.
Засмя се вътре в себе си, затвори очи и се изключи от обстановката.
Воркосиган излезе от кабинката на пилота и се настани до нея.
— Всичко наред ли е?
— Да — кимна тя. — Малко ми е неудобно сред толкова много момчетии, но няма как… Вие, бараярците, сте единствените, които не използвате смесени екипажи… Защо?
— Частично заради традициите, частично — за да поддържаме агресивен външен вид. Нали не ви притесняват с нещо?
— Не, по-скоро ме забавляват. Питам се дали си дават сметка, че ги използват?
— Абсурд! Мислят се за господари на вселената.
— Бедните агънца!
— Едва ли бих приел подобно сравнение…
— Мислех за жертвоприношенията…
— А, сега вече ви разбрах.
Двигателите на совалката засвистяха, след миг вече бяха във въздуха. Направиха кръг около кратера на планинския връх, после набраха височина и се понесоха на изток. Корделия притисна лице до прозорчето. Земята, която бяха прекосили с цената на толкова усилия, сега се изнизваше под тях за броени секунди. Стрелнаха се над величествения масив, в подножието на който гниеше Розмънт, ледници и заснежени върхове проблеснаха под лъчите на залязващото слънце. Скоро напуснаха часовите пояси, нощта остана ниско долу, над планетата. Совалката се понесе в необятния, вечен ден на космоса.