Читать «За честта на Вор» онлайн - страница 27

— Не зная — поклати глава тя. — Страхувам се, че можем да я замърсим още повече… — Подозираше, че болките му са станали непоносими — иначе едва ли би споменал за раната си. Подозренията й се потвърдиха, когато го видя да хвърля в уста половин хапче от скъпоценните си запаси болкоуспокоителни.

После отново поеха по пътя си и Воркосиган се разприказва. Разказа й няколко смешни случки от живота в казармата, след това се зае да описва баща си — главнокомандващ сухопътните войски на Бараяр по онова време и близък приятел на жилавия старец, който по-късно става император на планетата. Корделия получи бегла представа за един студен и затворен човек, който е вечно недоволен от сина си, но въпреки това го обича пламенно и винаги е готов да застане на негова страна. Тя от своя страна му разказа за майка си — изключителен специалист по медицина, всеотдайна в работата и живота; за брат си, който съвсем наскоро беше купил разрешение за второ дете.

— Помните ли добре майка си? — попита тя. — Доколкото разбирам, тя е умряла, докато сте бил дете… И тя ли е загинала при катастрофа като баща ми?

— Не — поклати глава той и лицето му потъмня. — Причините бяха политически… Чували ли сте за Голямото клане на Юри Ворбара?

— Не… Съвсем слабо съм запозната с историята на Бараяр.

— Е, добре. Тогава слушайте… В последните години на лудостта си, император Юри се превръща в истински параноик. Подозира всички, дори и най-близките си. Една нощ решава да направи чистка и наказателните му отряди тръгват. Охраната на принц Хав успява да отблъсне нападението, но за моето семейство нещата не се развиват толкова добре. По неизвестни причини лудият старец запазва живота на баща ми, вероятно защото той не е пряк наследник на император Дорка Ворбара. Но ликвидира майка ми и с това наистина доказва, че е луд. Останал сам в последвалата жестока гражданска война, баща ми се присъединява към Езар Ворбара, заедно с цялата си армия.

— О! — Гърлото й беше сухо, в очите й се стичаше пот. Очевидно спомените бяха твърде мъчителни за Воркосиган, лицето му стана още по-тъмно, потта по челото му засъхна.

— Преди известно време споменахте за странните неща, които вършат изпадналите в паника хора… — тихо добави той. — Може би затова сега си спомням подробностите… Когато хората на Юри разбиха вратата…

— Господи! — ахна тя. — Нима сте БИЛ ТАМ?

— О, да. Бях включен в списъка… Всеки от убийците имаше предварително набелязана жертва… Този, който се нахвърли върху мама, беше най-близо до мен. Грабнах ножа и скочих отгоре му… Тъкмо се канехме да вечеряме, знаете… Ако бях взел другия нож — онзи за месо, който лежеше само на педя от мен, може би щях да постигна нещо… Но с обикновения прибор до чинията си нямах никакви шансове. Същият ефект бих постигнал и ако го бях нападнал с лъжица… Той просто ме сграбчи и ме заби в стената…

— На колко години сте бил?

— На единадесет, при това доста дребен за възрастта си… Онзи тип я изправи до насрещната стена и натисна спусъка… — Воркосиган прехапа устни, от гърдите му се откъсна тежка въздишка: — Господи, колко подробности изплуват, като се замисли човек… Бях сигурен, че съм ги забравил. — Хвърли поглед към побелялото й лице и тръсна глава: — Съжалявам, разстроих ви с моите брътвежи… Всичко това се случи преди много години. Не зная защо се разприказвах…