Читать «За честта на Вор» онлайн - страница 156

Воркосиган доволно кимна.

Куделка най-накрая се усмихна, в ръката му останя единствено заповедта за повишение.

— Особено много ви благодаря за това, сър!

— Не бързай с благодарностите, защото възнамерявам да ти извадя душичката!

— Нищо ново! — разшири се усмивката на Куделка, а пръстите му неловко опипаха червените нашивки.

— Може ли аз да свърша тази работа, лейтенант? — обади се Корделия.

— За мен ще бъде чест, милейди.

Корделия се наведе и внимателно прикрепи нашивките към якичката му. После отстъпи крачка назад, огледа го и кимна със задоволство.

— Моите поздравления, лейтенант.

— Утре сутринта можеш да получиш чисто нови — обади се Воркосиган. — Но аз реших, че и тези ще свършат работа. Тази вечер ще спиш в резиденцията на баща ми, тъй като утре рано сутринта започваш работа.

Куделка нежно попипа червените ромбове:

— Ваши ли са, сър?

— Някога бяха мои — кимна Воркосиган. — Дано не ти донесат и моя късмет… Носи ги със здраве…

Куделка кимна и се усмихна. Оценил по достойнство жеста на командира си, той просто нямаше думи да изрази чувствата, които го вълнуваха. Но двамата прекрасно се разбираха и без думи.

— Мисля, че не ми трябват нови, сър — промълви след известно време той. — Така хората няма да ме мислят за току-що произведен новобранец…

* * *

По-късно, вече в удобната спалня на градската резиденция на Воркосиган, Корделия изведнъж си спомни нещо.

— Какво си казал на императора за мен? — любопитно се надигна на лакът тя.

Арал се размърда, загрижено покри голото й рамо с чаршафа и я притисна към себе си.

— Хм… — Колебанието му беше явно. — Езар ме разпитваше за теб, особено много го интересуваше спора ни относно Ескобар… Беше склонен да вярва, че ти си оказала фатално влияние върху решенията ми… Тогава още не знаех, че ще бъдем заедно… Искаше да научи какво толкова съм видял в теб… И аз му казах… — Замълча, после някак срамежливо добави: — Казах му, че около теб се плиска чест, като истински фонтан…

— Не, това вече е прекалено! Никога не съм се чувствала изпълнена с чест… А по-скоро с объркване…

— Това е нормално. Фонтаните не умеят да задържат нищо в себе си.

ЕПИЛОГ

Разбитият кораб висеше в пространството, една черна точка в непрогледния мрак. Все още гореше, единият му край беше нажежен до бяло, като странна звезда. Прожекторите на спасителния екип проблясваха над оголения скелет на корпуса.

КАТО МРАВКИ, НАПАДНАЛИ МЪРТВА ПЕПЕРУДА, помисли си Ферел. ИЛИ ПО-СКОРО КАТО ЛЕШОЯДИ…

Въздъхна и натисна няколко клавиша. Върху екрана се появи изображението на същия кораб, но такъв, какъвто е бил само преди няколко седмици — горд и ярко осветен космически кръстосвач, гледката на който неизменно му напомняше увеселителен кораб в нощно море. Пъргав, блестящ, функционален, отразяващ като огледало мислите и желанията на главния пилот. Една съвършена машина, сливаща се почти напълно с човешката воля…

Всичко това вече не съществуваше. Ферел въздъхна, прочисти си гърлото и погледна вдясно от себе си.