Читать «Без гравитация» онлайн - страница 113

„Това е неконтролируемо!“, помисли си Лео и очите му се разшириха. От бясното въртене очертанията на кораба се замъглиха. Лео наблюдаваше вцепенен от ужас. Корабът отскочи от кожуха на мотора на един от Неклиновите ръкави на Хиперкораба и се прехвърли от другата страна.

Комуникационният канал на кораба пращаше от писъци.

— Вател! — извика Лео на четириръкото в най-близкия обслужващ кораб. — Тръгвай след нея!

Вторият кораб се завъртя и мина покрай него. Той видя как Вател му махва с ръка, че е разбрала заповедта. Лео спря непреодолимото си желание да потегли и той самият след тях. Дявол да го вземе! Какво можеше да направи? Вател трябваше да се справи.

Дали ставаше въпрос за грешка на човек или на четириръко? Дали беше дефект в механиката? Ами много скоро щеше да разбере. Ако спасяха кораба… Той прогони тази мисъл. Вместо това потегли към кожуха на мотора на Неклиновия ръкав.

Кожухът беше дълбоко вдлъбнат там, където корабът се беше ударил в него. Лео направи усилие да се успокои. „Това е само кожух, само защита срещу инциденти като този, нали така?“, мълвеше изплашено той, докато осветяваше с костюма си голям отвор в единия край.

О, Господи!

Аксиалното огледало беше пукнато. Широко три метра при елипсовидния си отвор, математически прецизно и полирано, то представляваше интегрална контролна повърхност на Скачащата система. Отразяваше, пропускаше или увеличаваше Неклиновото поле, генерирано от главните двигатели при команда на пилота. Пукнатината го беше покрила цялото като паяжина. Студен титан, деформиран извън допустимите граници. Лео изпусна една дълбока въздишка.

Освети го и друг прожектор. Лео се обърна и откри зад себе си Прамод.

— Толкова ли е зле, колкото изглежда? — попита тихо Прамод.

— Да — въздъхна Лео.

— Не може… да се поправи със заваряване, нали? — Прамод продължи по-високо: — Какво ще правим?

Умора и страх — възможно най-лошата комбинация. Лео се опита да звучи както обикновено:

— Според данните на костюма ми трябва незабавно да влезем вътре и да си починем. После ще видим.

За голяма радост на Лео, докато той се освободи от костюма си, Вател беше спасил блуждаещия кораб и го бе върнал обратно. Оттам измъкнаха изплашен и наранен четирирък пилот.

— Блокира и не можах да се отдалеча — разплака се тя. — Какво ударих? Ударих ли някого? Не исках да изхвърля горивото, но това беше единственият начин, който успях да измисля, за да унищожа джета. Съжалявам…

Лео предположи, че е само на четиринадесет години:

— Откога си на смяна? — запита той.

— Откакто започнахме — подсмърчаше тя. Трепереше, всичките й четири ръце не можеха да си намерят място, докато се носеше край него. Той се въздържа да не я разтърси.

— Господи, дете, това прави двадесет и шест часа! Върви и си почини. Хапни нещо и поспи.

Тя го погледна озадачена:

— Всички горни части са откъснати и са се скупчили около Детското. Не мога да стигна дотам.

— Затова ли…? Виж, в момента нямаме достъп до три четвърти от Селището. Намери си място в някой ъгъл или където решиш. — Той се втренчи за миг в просълзените й очи и добави: — Позволено е. — Явно беше, че си иска познатия спален чувал, но Лео нямаше как да й го осигури.