Читать «Без гравитация» онлайн - страница 10

Той настрои монитора и фокусира образа. Совалката на Галактически Технологии придържаше един от огромните контейнери с рафинирани петролни химикали или купища пластмаса за изчерпаната от петрол Земя. Група подобни контейнери се носеха в орбита. Лео ги преброи. Един, два, три… шест и онзи, който пристига, седем. Два или три малки кораба вече започваха да събират контейнерите, да ги свързват и да ги прикрепят към един от големите тласкачи на космическия кораб.

Веднъж групирани и прикрепени, контейнерите биваха отпращани към изходна позиция в близост до Родео. След като придадеше скорост и посока, тласкачът се отделяше и се връщаше за следващия товар. Контейнерът продължаваше бавно към целта по дългия път към точката на Скачане.

Стигнат ли веднъж там, контейнерите биват улавяни и забавяни от подобен тласкач, който им определя място на Скачане. Тогава с тях се заемат Хиперкорабите, специално приспособени за целта. Чудовищните товарни Хиперкораби не бяха нищо повече от чифт пръчки — генератори на Неклиново поле в защитни кожуси, разположени около съзвездие контейнери, двойка обикновени космически оръдия и малка контролна кабина за пилота и неврологичните му слушалки. Лео реши, че ако контейнерите, прикрепени към Хиперкорабите не се люлееха, щяха да приличат на изключително странни и мудни дългокраки насекоми.

Всеки Скачащ пилот, неврологично свързан към кораба си, за да управлява трептящата реалност на тясното пространство, правеше по два полета на ден. Към Родео с празни контейнери и назад с товар. После си почиваше един ден. След два месеца работа им предлагаха едномесечна неплатена гравитационна отпуска и ги насочваха в совалката. Скоковете изтощаваха много повече пилотите, отколкото нулевата гравитация. Пилотите на бързите пътнически кораби като този, с който Лео бе дошъл вчера, ги наричаха въртележки или миксери. А пилотите на товарните кораби наричаха пътниците сноби.

Лео се усмихна и си представи как влакът с богатства се плъзга в космоса. Без съмнение, очарователното Селище Кей бе само опашката на кучето на цялата операция на Галактически Технологии. Този един-единствен натоварен тласкач би могъл да поддържа цял град вдовици и сираци в продължение на година, а той бе само един от очевидно безкрайната поредица.

— Мистър Граф? — един алтов глас прекъсна мислите му. — Д-р Сондра Йей. Водя Психология и Тренировъчния отдел в Селището Кей.

Жената, която се носеше край вратата, бе облечена в бледозелен гащеризон на Компанията. Чаровно грозна, на средна възраст, с блестящи монголоидни очи, широки ноздри и плътни устни, с кафеникаво-млечен цвят на кожата, наследство от смесеният й произход. Тя се мушна през отвора с точни и спокойни движения, присъщи на навикналите към безтегловност.

— О, да, казаха ми, че искате да говорите с мен. — Лео любезно я изчака да се улови за нещо преди да се здрависат, след което посочи към екрана: — Хубав изглед имате към орбиталния товарен кораб. Имам чувството, че е още едно от задълженията на вашите четириръки.