Читать «„Ново преселение“» онлайн - страница 2

— Та ваша милост ме питате за името, дето съм турил над вратата. Да ви разкажа, та да видите, господине, моята история, тя е за приказ. Тя е да се опише, па да се чете. Преселения вавилонски!… Ние сме клисурци, аз и жената. Сега ни гледаш тука кръчмари оръфани, че за пет пари един час стоим на крака на шопите, а друго нещо бяхме ние в Клисура. От първите. Дюкян пълен със стока, гюляджилък, тепавица, воденица, търговия с Анадол. Нейсе… В седемдесет и шесто въстание правим. Не си ли чувал за клисурското „топче“? От черешово дърво направихме топове. Добре. Дойде Тосун бей, направи плен и пожар Клисура — мойта къща, имот, стоки, всичко — пепел. Избягахме по риза, да прощавате. Чували сте и вие за клисурската развала.

Настанихме се в Сопот… Наздраве!… Сопот го не закачиха нея година. Отворих аз там дюкянче и залових стария занаят — терзилък. Бог да прости стар майстор. Ние, клисурци, всички сме терзии, терзии се раждаме от майките си… Хъ, в Сопот. Работим, бодем, хиляда игли за пара. Но как-как изкарваме залъка… Па нали го рекли: „Залудо работи, залудо не стой!“ Колко време видяхме рахат и там? Мина година не мина, отвори се войната, русите минаха Балкана. Ония сопотненци като ги хвана бяс — клисурският бяс! „Дайте да се повдигнем против турците! Дайте да срещаме казаците с попове и байраци!…“ Аз — парен каша духа — казвам им: „Стойте бе, налягайте си парцалите, царството българско и без нашата гюрултия ще стане, слушайте изгорял човек!…“ Кой иска да ти знае? — Ура, ура, ура! Една заран като се рече: „Бягайте да бягаме!“ Сюлеймановата войска напада, полето почерняло с башибозуци… Изскокнахме, господине, по чорапи с жената. Когато се качихме на Балкана и погледнахме — що да видиш? Цял Сопот пламнал! Гори като цигарена книга. Ето ти втора Клисура…

Челото на кръчмаря се позамрачи от тия тежки спомени, гласът му сдоби тон горчив, почти раздражен.

Врачката се отвори и един ючбунарец се показа.

— Добър ден, Нягуле, как си? Какво има? — попита гостът, като показваше желание да влезе при нас.

Нягул — това беше името на кръчмаря — се намуси.

— Лошо няма — добро да ще господ! Йовке, я виж нещо ти иска тоя приятел!

Ючбунарецът разбра по тоя студен прием, че е излишен тука, и се дръпна.

— И на Сопот казахме — подзе пак Нягул — вечна му памят. Сега накъде? Всичките бягат нататък. Сюлейман напира на Балкана. Едни бягат в Севлиево, други в Дряново и Търново. Ние с жената — в Елена. То свят, бежанци, войска, натиск. Няма хляб. Изгорелите мрат по стотина на ден от тифус. Но, слава богу, там баре от турци сме запазени. Захванахме пък там нов занаят: да печем печенки на улицата. Свят много — яде. В малко време скътахме някоя и друга парица. Мина се два ли, три ли месеца — не помня, — една нощ като стана една врява, една олелия! — Какво е? — Турска войска напада! Светополк Мирски се дига! Е, от трън, та на глог!… Бре ставай мари, жена, па беж — пак голи.

Турците напуснаха Елена скоро, но нам се не връща там. Оживя ни страхът на сърцето. Сега да ти не разказвам къде се скитахме и губихме цяла година. То тегло, тегло. Всичкият свят се радва, България се освободила, само ние сме слисани, станали като гламави от сиромашия и кахър. Най-после намислюваме с жената пак да си минем в нашата Тракия, там не сме чужди. Ами де? В Клисура? Не искам да я видя… Госпожата ми пък иска… Хайде. Отиваме в Клисура. Ще се уморим да гледаме, брате мой, изгорели хора, запустели дворове, проклетия божия!… Заприличало на гробище… Па като реча: „Йовке, тука не е за нас!“ Па продам пощо-защо мюлка и преселяме се в Пловдив. В Пловдив — Румелия беше тогава — да са живи приятели — добих една службица… Полека-лека позакърпихме се. Ей боже, починахме си там, рекохме: тук ще се живее, тук ще се мре. Няма вече страх от турци. Българско. Намерих черква да се кръстя…