Читать «„Ново преселение“» онлайн

Иван Вазов

„Ново преселение“

Преди две години, като се разхождах из улиците на Ючбунар и зяпах безцелно по бедните дюкянчета и нещастни къщици, обсадени от зеленясали блата, видях над вратата на една кръчма черна табла с подобен надпис „Кръчмарница Ново преселение“.

Тоя надпис ме порази не само по своята странност — в столицата съществуват какви не по-чудни и фантастични, — но с някаквата тъга и меланхолия, която идеше от него. Имаше ли той действително някакъв смисъл или свръзка с живота на кръчмаря, или беше просто нелепа измислица, просташка, креслива реклама? Не знам. Но това название ме порази, сякаш то криеше една тъжна история. Виктор Хюго намерил на каменния зид на храма на „Notre Dame“ в Париж издълбана гръцката дума Άνάγυη; и на нея фантазията му възсъздала цял мир от средните векове. Не знам защо ми се стори, че това „Ново преселение“ ще е един вид малко άνάγυη из мъничкото мирче, из бледното съществувание на някой беден наш брат македонец или други „гурбет“. А за да се проникнеше загадката, нямаше нужда от никакво дълго пътешествие из мрака на плесенясали епохи, а просто да се влезе в кръчмата и да се поиска една чаша вино.

Аз това и направих.

Вътре ме посрещна едър, шейсетгодишен човек, в шаячни вехти дрехи, побелял вече, с лице много набърчено, но добро и усмихнато и някак приятелско — тип на добродушна провинциална физиономия, каквато имаха нашите бащи и чичовци в турско време. Той беше кръчмарят.

Една петдесетгодишна май жена, пълна, с дебело и кротко лице, облечена в морава, тъкана шаячена рокля, но твърде изжулена от носене и с кръпки по лактите, шъташе пъргаво нещо там. Тя бе жената на горния.

И двамата любезно ме срещнаха. Мъжът отвори една врачка и ме покани в гола, варосана стаичка с масичка на средата, назначена, види се, за по-добри гости. Жена му ми донесе поръчаната чаша вино и влезна пак в дюкяна.

Аз веднага обадих на кръчмаря желанието, което ме накара да се отбия тук.

Той си поглади самодоволно побелелите мустаци и ми каза усмихнато:

— Любопитен човек сте, господине, виждам: и други са ме питали… А как мислите? Току-тъй ли е турено това там? Ние, господине, сме тракийци — аз и госпожата ми. Ваша милост декашен сте?… А, така ли? И вие сте от Тракията? Хубаво. То ние само тракийците знаем какво беше тая война и освобождението на България кой го плати… Разберете кво искам да кажа. Тукашните хора, шопите, намериха всичко наготово, едно ох не рекоха, ами още разграбиха на турците къщята и дрехите. Един комин не им изгоря!… Сега и столицата направиха у тях! Диваци, гледаш ги, ама върви им — нали рекли: „Роди ме, мамо, с късмет па ако щеш, ме хвърли на смет!“ Видиш ли мене и жена ми? Остаряхме като кучета — не толкова от години, ами от лутане: четиринайсет години като катунари се скитаме, на чужди хора привикваме, на нови табихети се учим и все от азбуки захващаме… Отпънахме се един път от гняздото си, па и до ден днешен се носим, където ни завей вятърът… Йовке! Я донеси и мене едно вино!

Кръчмарят пийна от чашата, обриса си мустаците с една червена кърпа, па продължи: