Читать «Щиглецът» онлайн - страница 65

Преди да ме натикат насилствено в ограничен кръг от съперничещи си по-големи момчета с определението „талантлив“, което сякаш бе написано на табела, окачена на врата ми, никога не ми се бе случвало да бъда особено тормозен или унижаван в училище. Но горкият Анди — дори преди да го прехвърлят в по-горен клас — беше дете, над което бяха издевателствали постоянно: кльощав, нервен, страдащ от лактозна непоносимост, с кожа, толкова бяла, че изглеждаше почти прозрачна, и със склонност да употребява в ежедневен разговор думи от рода на „пагубен“ и „хтоничен“. Колкото и умен да беше, той бе несръчен; равният му глас и обичаят да диша през устата поради постоянно запушения нос го караха да изглежда леко глуповат, вместо извънредно интелигентен. В сравнение с другите си братя и сестра си — палави, борбени, обичащи спорта, препускащи между срещи с приятели, съотборници и забавленията след училище, които явно им доставяха удоволствие — той се открояваше като случайно попаднал на игрището за лакрос бледолик книжен плъх.

Докато аз бях успял да се възстановя донякъде от катастрофалната година, каквато беше пети клас за нас, Анди не се бе съвзел. Стоеше си в петък и събота вечер у дома; никога не го канеха на купони или на събирания в парка. И доколкото ми беше известно, аз си оставах единственият му приятел. И макар че, благодарение на майка си, той разполагаше с подходящите дрехи и се обличаше като най-популярните в училище момчета — дори носеше контактни лещи през повечето време — това не заблуждаваше никого: враждебно настроените спортни типове, които го помнеха от онези ужасни някогашни дни, продължаваха да го побутват насам-натам и да го наричат „Три-пи-о“ заради отдавнашната му грешка да се яви на училище с тениска с щампа от „Междузвездни войни“.

Анди открай време не беше бъбрив, не говореше много дори като дете, освен в някои редки случаи, в които избухваше, като че ли под налягане (голяма част от приятелството ни се бе изразявало в безмълвна размяна на комикси). Годините на тормоз в училище го бяха направили дори още по-мълчалив и затворен — вече не беше толкова склонен да употребява думи от речника на Лъвкрафт, а предпочиташе да се заравя в математика за напреднали и изобщо в научни занимания. Математиката никога не ме беше интересувала особено — бях, както се казва, „с висока лингвистична интелигентност“ — но, докато аз не оправдах надеждите, които бях давал първоначално в училище, и нямах интерес към високите оценки, ако постигането им изискваше тежък труд, Анди беше отличник по всички предмети и най-добър в класа. (Със сигурност щяха да го пратят в Гротън като Плат — перспектива, която го хвърляше в ужас още когато бяхме третокласници — ако родителите му не се безпокояха, с известно основание, да изпратят в интернат сина си, толкова тормозен от съученици, че веднъж едва не бе се задушил в плика, надянат на главата му по време на междучасие. А имаха и други основания за тревога; аз знаех за престоя на господин Барбър във „фермата за кукувици“, защото Анди ми беше казал, с обичайния си безразличен тон, че родителите му се бояли да не би той да е наследил донякъде същата „лабилност“, както се изрази той.)