Читать «Щиглецът» онлайн - страница 579

— Не съм сигурен, че разбирам каква е идеята зад всичко това.

— Е, трябва да кажа, че лично аз никога не съм поставял такава строга граница между „добро“ и „лошо“. За мен тази граница често заблуждава. Двете неща никога не са напълно откъснати едно от друго. Едното не може да съществува без другото. Докато обичта е движещата сила на постъпките ми, аз знам, че правя най-доброто, което мога. Но ти — зает постоянно да осъждаш, да жалиш безкрай за отминалото време, да се ругаеш, да се обвиняваш, да се питаш „какво би било, ако…“, „какво би било, ако…“. „Животът е жесток“. „Иска ми се да бях умрял, вместо…“ Е, помисли за следното: какво би било, ако твоите постъпки и избори, били те добри или лоши, не са от значение пред лицето на Бог? Ами ако схемата е предначертана? Не, не… почакай… това е въпрос, над който си струва да се позамислиш. Ами ако нашите грешки и лоши постъпки са именно това, което определя съдбата ни и в крайна сметка ни кара да се обърнем към доброто? Ами ако някои от нас могат да стигнат дотам единствено по този път?

— Докъде да стигнат?

— Разбери, като казвам „Бог“, аз просто отнасям думата „Бог“ към една дългосрочна схема, която ние не сме в състояние да разшифроваме. Гигантски, бавно движещи се атмосферни фронтове, които нахлуват към нас отдалеч и ни отвяват в произволни посоки като… — той махна красноречиво с ръка като подир отвяно от вятъра листо. — Но може би тези сили не са чак толкова безлични и произволни, ако разбираш какво искам да кажа.

— Съжалявам, но наистина не мога да разбера идеята ти.

— Не ти трябва идея. Идеята е, че може би идеята е прекалено огромна, за да можем да я видим или разтълкуваме сами. Защото — веждата му отново се плъзна нагоре, като крило на прилеп, — е, ако ти не беше изнесъл картината от музея и Саша не я беше откраднал, и на мен не ми беше хрумнало да поискам наградата за откриването й — нали тогава дузината други откраднати картини все още нямаше да бъдат намерени? И можеше да си останат завинаги изгубени? Да си стоят, опаковани в кафява хартия, затворени в онзи апартамент? Без никой да ги гледа? В самота, загубени за света? Може да е трябвало една картина да изчезне, за да бъдат намерени всички?