Читать «Щиглецът» онлайн - страница 362

Хранилището — сграда, отворена двайсет и четири часа в денонощието — приличаше на погребален комплекс от епохата на маите, ако изключим служителя с празен поглед, който гледаше телевизия на бюрото си в приемното помещение. Притеснен, тръгнах към асансьорите. Само три пъти бях стъпвал тук в продължение на седем години — и винаги със страх, нито веднъж не се бях осмелил да се кача горе, до сейфа, а само се шмугвах бързо в приемната, за да платя наема, в брой: за по две години наведнъж, максимумът, допускан от закона на щата.

Товарният асансьор се задвижваше с карта-ключ, която за щастие се бях сетил да донеса. За нещастие тя не можа да го задейства от първия път; и — в продължение на няколко минути, надявайки се, че служителят в приемната е прекалено погълнат от телевизионното предаване, за да забележи — аз стоях в отворения асансьор, опитвайки се да наглася правилно картата, докато стоманената врата най-сетне се затвори със съскане. Изнервен, с усещането, че ме наблюдават, аз се стараех да отвръщам лице, виждайки размазаната си сянка на монитора, и така стигнах до осмия етаж, 8D, 8Е, 8F, 8G — сиви стени от газобетон и редици безлични врати, като в някаква модулно изградена Вечност, в която нямаше да има друг цвят освен сивия и нямаше да падне и прашинка до края на времето.

8R, два ключа и комбинирана ключалка с код — 7522 — последните четири цифри от домашния телефон на Борис във Вегас. Вратичката на сейфа се отвори с метално скърцане. Ето я и торбата с надпис „Спортни стоки Парагон“ — от нея си висеше етикета на палатката „Кинг Канопи“, $43.99, все така спретната и новичка, каквато беше, когато я купих преди осем години. И въпреки че видът на калъфката, показваща се от торбата, ме накара да трепна болезнено като от токов удар, сякаш електрическа искра бе докоснала слепоочието ми, онова, което ме притесни повече от всичко, беше миризмата — защото излъчвания от изолирбанда мирис на пластмаса, като от вътрешна облицовка на басейн, в това малко, затворено пространство се беше просмукал навсякъде, мирис, събуждащ забравени емоции, към които не се бях връщал от години, остър поливинилов полъх, който ме върна незабавно обратно в детството, към химическите миризми на спалнята ми във Вегас и мириса на новия килим, припомних си как заспивах вечер и се събуждах всяка сутрин със същата миризма на лепило в носа, а картината си стоеше залепена на задната страна на таблата на леглото. Не я бях разопаковал истински от години; дори само отварянето на пакета би отнело десетина-петнайсет минути рязане с макетно ножче, но докато стоях там замаян (пропадане, объркване, почти както онзи път, когато се бях озовал в полусън на прага на стаята на Пипа, без да знам какво съм мислил или какво възнамерявам да направя), ме прониза желание, граничещо почти с изстъпление: защото сега присъствието на картината само на ръка разстояние от мен, след толкова време, ме изправи на ръба на опасен копнеж, за чието съществуване сякаш дори не бях подозирал. В сенките мумифицираният пакет — по-скоро малкото, което се виждаше от него — имаше раздърпан, трогателен вид, който по странен начин пораждаше лично отношение — не приличаше толкова на неодушевен предмет, колкото на някакво нещастно създание, вързано, безпомощно, неспособно да нададе вик в мрака, което копнееше за спасение. От петнайсетата си година не бях се озовавал толкова близо до картината и сега с усилие се въздържах да не я грабна и да не изляза оттук с нея. Все пак чувах тихия шум на камерите за наблюдение зад гърба си; затова — с бързо, конвулсивно движение — пъхнах тенекиената кутия от тютюн в торбата от „Блумингдейлс“, затворих вратичката и превъртях ключа. „Просто ги хвърли в тоалетната, ако решиш да се отказваш“, беше ми казала Мая, изключително привлекателната приятелка на Джеръм, „в противен случай ще се замъкнеш някой път до хранилището в два часа сутринта“, но когато излизах оттам, леко замаян от първоначалното въздействие на наркотика, дрогата беше последното нещо, за което мислех. Дори само видът на пакетираната картина, самотна, трогателна, ме преобърна наопаки, като че ли отнякъде бе нахлул сателитен сигнал от миналото и беше блокирал всякакви други предавания.