Читать «Щиглецът» онлайн - страница 17
Дона Тарт
— И тази обичам — прошепна майка ми, спирайки до мен пред малък, особено набиващ се в съзнанието натюрморт: бяла пеперуда на тъмен фон, пърхаща над червени плодове. Фонът — в наситено, шоколадовочерно — излъчваше навеждаща на размисъл топлина, навяваща мисли за претъпкани складове и за потока на времето.
— Те наистина са знаели как да уловят този преход, холандските художници — преминаването на зрелостта в гниене. Плодът е узрял, но няма да остане така, скоро ще го нападне тлението. А виж, особено тук — каза тя и се пресегна над рамото ми, проследявайки очертанието във въздуха с пръст — този преход, пеперудата. — Посипаната с прашец обратна част на крилцето изглеждаше толкова деликатна, че сякаш прашецът би оцветил пръстите й, ако го докоснеше. — Колко красиво го е представил. Неподвижност, криеща трепета на движението.
— Колко време му е отнело да я нарисува?
Майка ми, която бе пристъпила прекалено близо до картината, се отдалечи, за да я огледа — без да обръща внимание на дъвчещия дъвка охранител, който се взираше неотклонно в гърба й, защото бе привлякла вниманието му.
— Е, холандците са измислили микроскопа — отвърна тя. — Били са бижутери, шлифовали лещи. Държали са на най-дребните детайли, тъй като и най-мъничкото нещо има свое значение. Когато видиш мухи или други насекоми в някой натюрморт — увехнало листо, черно петно на ябълка — това означава, че художникът ти изпраща скрито послание. Казва ти, че живите същества не са вечни — че всичко е преходно. Насред живота сме в смъртта. Именно затова тези картини се наричат „натюрморт“ — мъртва природа. Може би не се забелязва на пръв поглед — мъничкото петънце сред цялата тази красота и цъфтеж. Но ако се загледаш по-внимателно, го виждаш.
Приведох се напред, за да прочета текста на табелката на стената, която уведомяваше дискретно, че художникът — Адриен Коорт, дати на раждане и смърт — неизвестни, не бил известен приживе, а творбите му получили признание едва през петдесетте години на двайсети век.
— Ей, мамо — казах, — видя ли това?
Но тя вече вървеше напред. Стаите бяха студени, притихнали, с ниски тавани — тук отсъстваха дворцовият шум и екот, присъщи на фоайето. Макар че изложбата бе привлякла прилично голям брой публика, тук все още се чувстваше спокойствието, бавния поток на времето в затънтено място; някаква тишина, сякаш бяхме попаднали във вакуум; чуваха се продължителни въздишки и резки ахвания, сякаш бяхме в аудитория, пълна със студенти на изпит. Вървях по петите на майка ми, докато тя се движеше на зигзаг от портрет към портрет, много по-бързо, отколкото обикновено на изложба, от цветя към масички за игра на карти и плодове, пренебрегвайки немалко от картините (четвърта поредна сребърна халба или поредният мъртъв фазан), и насочвайки се без колебание към други („Ето например Халс. Понякога става толкова банален с неговите пияници и слугини, но когато прави нещо,