Читать «Шумът на времето» онлайн - страница 84

Когато тия времена отминат... ако изобщо отминат, ще са отлетели поне 200 000 000 000 години. Карло-Марло и техните наследници вечно разобличаваха вътрешните противоречия на капитализма, които според всяка логика му гарантираха рухването. И все пак капитализмът не падаше. Който имаше очи да види, беше наясно е вътрешните противоречия на комунизма; но кой знаеше дали те са достатъчни, за да го свалят? Можеше да е сигурен само в едно: че когато - ако -тези времена отминат, хората ще поискат опростен вариант на станалото. Е, това си бе тяхно право.

Един да чува, един да помни и един да пие - така казваше народът. Не му се вярваше, че ще може да спре да пие, каквото и да препоръчваха лекарите; не можеше да спре да чува; и най-лошото - не можеше да спре да си спомня. Толкова му се искаше паметта да може да се изключва по желание, като пускането на автомобил по инерция. Точно това използваха шофьорите, когато караха по надолнище или когато достигаха максимална скорост: продължаваха по инерция, за да пестят бензин. Но той нито веднъж не успя да направи същото е паметта си. Мозъкът му упорито подслоняваше неговите провали, униженията, самоотвраще-нието, сбърканите решения. Той искаше да си спомня само каквото сам избере: музиката, Таня, Нина, родителите си, верните и надеждни приятели, как Галя си играе е прасето, как Максим имитира български милиционер, прекрасен гол, смях, радост, любовта на младата му жена. Спомняше си всички тези неща, но те често бяха наслоени и преплетени е онова, което не искаше да си спомня. И тези зловредни примеси, това разложение на паметта го измъчваше.

През последните години неговите тикове и мимики се засилиха. Той можеше да бъде спокоен и да седи кротко е Ирина; но сложеха ли го на трибуна като официално лице, дори и пред напълно приятелска публика, едва успяваше да остане на място. Чешеше се по главата, подпираше си брадичката е длан, забиваше показалеца и малкия си пръст в бузата; потрепваше и се въртеше като човек, очакващ да бъде арестуван. До-като слушаше собствената си музика, понякога закриваше устата си е длан, сякаш искаше да каже: Не вярвайте на това, което излиза от устата ми, вярвайте само на онова, което влиза в ушите ви. Или пък е изненада откриваше, че се щипе е върховете на пръстите, сякаш проверяваше дали сънува или чешеше внезапни ухапвания от комари.

* * *

Често мислеше за баща си, на когото покорно бе кръстен. Този благ, добродушен човек, който всяка сутрин се събуждаше е усмивка на лицето - ако можеше да има „оптимистичен Шостакович“, това би бил той. Дмитрий Болеславович оставаше завинаги в паметта на сина си е игра в ръката и песен на устата; втренчен през пенснето си в тесте карти или телена главоблъс-каница; със запалената лула; загледан в растящите си деца. Един човек, който не живя достатъчно дълго, за да разочарова другите или да се разочарова от живота. „Отдавна прецъфтяха хризантемите в градината...“