Читать «Шумът на времето» онлайн - страница 27

Може и да приемаше нещата погрешно, но не беше нито глупак, нито пълен наивник. От самото начало разбираше, че трябва да отдаде кесаревото Кесарю. Тогава защо Кесарят се гневеше срещу него? Никой не можеше да каже, че не е продуктивен - той пишеше бързо и рядко пропускаше крайните срокове. Успяваше да създава изключително мелодична музика, която му харесваше за цял месец, а на широката публика - за десетилетие. Но точно там бе въпросът. Кесарят не просто настояваше да получи дан; той определяше и валутата, в която да му се плаща. Защо, другарю Шо-стакович, вашата нова симфония не звучи като прекрасната ви „Песен за насрещния план“? Защо умореният стоманолеяр не си подсвирква нейната основна тема на път за вкъщи? Ние знаем, другарю Шостако-вич, че сте способен да пишете музика, която се харесва на масите. Така че защо упорствате е вашето форма-листично крякане и пъшкане, на което престорено се възхищава самодоволната буржоазия, която все още командва концертните зали?

Да, той беше проявил наивност относно Кесаря.

Или по-скоро имаше остаряла представа за него. Някога Кесарят настояваше за дан като признание за властта му - определен процент от твоята обща стойност. Но нещата се промениха и новите кесари в Кремъл модернизираха системата: в днешно време личната дан се изчисляваше върху сто процента от твоята стойност. Или повече, ако е възможно.

Когато беше студент - в онези години на бодрост, надежда и неуязвимост, - той работи цели три години като пианист в киносалоните. Озвучаваше немите филми в „Пикадили“ на Невски проспект, а също и в

„Светла лента“, и „Сплендид Палас“. Това бе тежък, унизителен труд; някои собственици на киносалони бяха скъперници, предпочитаха да те уволнят, вместо да ти платят И все пак той си напомняше, че Брамс е свирил на пиано в моряшки бардак в Хамбург. Което, честно казано, може и да е било по-забавно. Опитваше се да гледа екрана над себе си и да свири подходяща музика. Публиката предпочиташе старите, познати романтични мелодии; но често му ставаше скучно и почваше да свири собствени композиции. Те не се приемаха много добре. В киното беше точно обратното на концертната зала - публиката ръкопляскаше, когато не одобряваше нещо. Една вечер, докато озвучаваше филм, озаглавен „Блатни и водни птици на Швеция“, той изпадна в много по-сатирич-но настроение от обикновено. Отначало започна да имитира е пианото птичи крясъци, а след това, докато блатните и водните птици летяха все по-високо и по-високо, пианото засвири е буйна страст. Избухна ха ръкопляскания, които той е цялата си наивност прие за насочени към нелепия филм; и затова засвири още по-усърдно. После публиката се оплака на собственика на киното: пианистът сигурно е бил пиян, негова свирня изобщо не е музика, той обижда красивия филм, а също и зрителите. Собственикът го изхвърли.