Читать «Шумът на времето» онлайн - страница 19
Джулиан Барнс
След като прочете статията в „Правда“, първата му реакция бе да телеграфира на Гликман. Помоли приятеля си да отиде в Е^нтралната поща на Ленинград и да се абонира за всички големи вестници. Гликман ги канеше в апартамента си всеки ден и четяха заедно по-важните статии. Той купи голям албум и на първата страница залепиха „Дандания вместо музика“. Гликман смяташе това за неуместен мазохизъм, но той каза: „Трябва да бъде там, трябва“. После добавяше всяка нова статия за себе си веднага след появата й. Преди никога не си бе правил труда да събира рецензии, но сега беше различно. Сега не просто обсъждаха музиката му, а самото му съществуване.
Той забеляза как критиците, които неизменно възхваляваха „Лейди Макбет от Мценска околия“ през последните две години, внезапно престанаха да намират в нея каквито и да било достойнства. Някои откровено си признаваха досегашните грешки, обяснявайки, че статията в „Правда“ им е отворила очите. Колко жестоко са били подведени от тази музика и нейния композитор! Най-после виждат каква заплаха представляват формализмът, космополитизмът и левичарството за истинската същност на руската музика! За-беляза също кои музиканти правят публични изявления срещу творчеството му и кои приятели и познати решават да се отдръпнат от него. С привидно спокойствие четеше писмата от обикновени граждани, пове-чето от които по някаква странна случайност знаеха личния му адрес. Мнозина от тях препоръчваха да му бъдат отрязани магарешките уши заедно с главата. И тогава фразата, от която нямаше спасение, взе да се мярка из вестниците, вмъкната в най-нормални изречения. Например: „Днес ще се проведе концерт от творби на народния враг Шостакович“. Тези думи никога не се използваха по случайност или без одобрение от най-високо ниво.
Защо, питаше се той, Властта точно сега насочи вниманието си към музиката и него самия? Властта винаги се интересуваше повече от словото, отколкото от нотите - писателите, а не композиторите бяха провъзгласени за инженери на човешките души. Писателите бяха бичувани на първа страница в „Правда“, композиторите едва на трета. Две страници разстояние. И все пак това не беше дреболия - то можеше да бъде въпрос на живот и смърт.
Инженери на човешките души: хладен израз, навяващ идеята за машини. И все пак... е какво друго да се занимава творецът, ако не е човешката душа? Освен ако не иска да бъде просто бездушна украса или блюдо-лизец на богатите и могъщите. Лично той винаги се бунтуваше срещу аристократизма в чувствата, политиката, художествените принципи. През онези оптимистични времена - всъщност само преди броени години, - когато се прекрояваше бъдещето на цялата страна, ако не и на самото човечество, изглеждаше, че най-сетне всички изкуства могат да се обединят в един величав съвместен проект. Музиката, литературата, театърът, киното, архитектурата, балетът и фотографията щяха да влязат в динамично партньорство, целящо не само да отразява, критикува или осмива обществото, а да го
