Читать «Ширината на света» онлайн - страница 21

Прекъснах заклинанието и се обърнах към спътниците си. Те бяха видели същото като мен и Делф имаше облекчен вид.

— Е, поне вече знаем, че не се носим напосоки.

— Но къде отиваме? — настоя Петра.

— Във всички случаи не там, откъдето идва влакът. Иначе трябваше да се обърне наобратно, а не го е сторил. Значи се е запътил към ново място.

— За да вземе още хора, предполагам — рече намусено Делф. — И да ги докара в Честен по тъмна доба, та да изтрият и техните съзнания.

Погледнах неспокойно през прозореца, чудейки се още колко ще пътуваме. И какво ни очаква, щом пристигнем. Потърках слепоочията си и тръснах леко глава. Ефектът от онези звуци и образи в недрата на гарата почти бе изчезнал, но частица от него оставаше загнездена в мозъка ми. Толкова сладостна, приятна и… перфектна, че инстинктивно ме ужасяваше повече от всичко, с което се бях сблъсквала или сражавала в Мочурището.

Хвърлих поглед назад, към града, откъдето бяхме потеглили.

Място, наречено Честен.

Каква ирония само. Та там имаше само лъжи точно както у дома, в Горчилище.

Лъжи.

Интересно, че моята раса — за която се предполагаше, че е „добра“ — и „злите“ Маладони използваха едни и същи методи, за да държат хората в подчинение.

Продължавах да масажирам слепоочията си, сякаш така можех да върна преживяното усещане. То бе прекрасно, не ще и дума, но имаше и образи, свързани с него. Опитах да си припомня какви бяха те.

Ръка, протягаща се надолу от свод, подобен на небе. А в дланта и имаше нещо наистина възхитително. Напрегнах се още повече, за да го фокусирам. Та това бях… аз! Усмихваща се и лека като перце. Съвършена и по-щастлива от всякога. Възможностите пред мен бяха безгранични. Можех да постигна каквото си поискам. А аз исках да постигна… Тук образите леко тъмнееха, но това ни най-малко не накърняваше чувството ми на доволство. Бях сигурна, че каквито и да се окажат моите въжделения, те ще ми донесат пълно удовлетворение. За кратко се видях как пека хляб. После лазех на четири крака и търках някакъв под. В следващия миг метях улиците.

И тогава разбрах.

Това не бяха моите желания.

Това бяха желанията, които някой искаше да възприема като свои.

Откритието бе толкова противно, че потръпнах от погнуса. Целият живот на тези хора бе отнет — ни повече, ни по-малко. Те нямаха избор, освен да водят съществуване, избрано за тях от друг.

Влакът продължаваше да се носи с грохот напред.

Делф пое първата стража. Аз щях да застъпя след него.

Най-сетне имах възможност да поспя истински. Поклащането на вагона ме унесе и се събудих освежена и готова за нови изпитания.

Докато Делф на свой ред се нагласяше за почивка, аз погледнах пейзажа, прелитащ покрай нас. Имаше скупчени малки къщи, дремещи покрай тях стада крави и овце, хълмове, редки горички, открити поля.

— Делф, Петра! — извиках.

Те ме изгледаха, примигвайки. Колкото до Хари Две, той изобщо не беше заспивал. Всъщност именно неговата настръхнала козина и оголени зъби бяха изострили вниманието ми. И сега разбирах защо кучето ми е нащрек.