Читать «Ширината на света» онлайн - страница 23

Надигнахме се криво-ляво и скочихме навън. Търкаляхме се няколко метра, но нишката, която ни свързваше, удържа и останахме невидими. Накрая приседнахме във високата трева и се заозъртахме наоколо.

Влакът стоеше неподвижно, а край него сновяха множество летящи фигури. Всички прозорци бяха избити и това дори ми вдъхна известно успокоение, защото означаваше, че не са знаели в коя част на композицията се намираме.

Спокойствието ми обаче не трая дълго.

Двамата мъже със сини униформи, които управляваха локомотива, бяха извлечени навън от хората в костюми и бомбета и изправени пред нашия вагон. Лицата им бяха пребледнели от ужас.

После първият магьосник, когото бях видяла да лети край прозореца, ги доближи. Той бе висок на ръст и щом свали шапка, изпод нея се показа тъмна коса, акуратно сресана на път. Носът му бе дълъг, с восъчен цвят, а устата — широка, с тънки, безжалостни устни. Очите му бяха черни, като две зейнали дула.

Той прокара пръсти през косата си, нахлупи бомбето отново и заговори с тих, заплашителен тон:

— Значи не сте видели никого?

— Не, господин Ендемен — отвърна разтреперано единият от машинистите.

Ендемен, повторих си наум. Вероятно бе важна особа, щом се обръщаха към него с „господин“.

— И все пак са били забелязани наоколо.

Какво означаваше забелязани? Та ние бяхме невидими.

— Един много едър младеж с тъмна коса — продължаваше невъзмутимо Ендемен. — Придружен от красива, русокоса млада жена и куче с липсващо ухо.

Сърцето ми се сви. Сигурно ги бяха видели, докато са били сами, а аз съм разузнавала около подземния перон. Но следващите думи ме опровергаха.

— С тях е имало и още една жена. По-висока от блондинката, опърпана и мръсна на вид.

Лицето ми пламна от негодувание. Но сетне коленете ми омекнаха. Нима магията на пръстена ми бе изневерила?

— Ние… не сме видели никого, сър — заекна същият машинист.

Ендемен го изгледа внимателно.

— Предполагам, сте извършили щателна проверка преди напускане на гарата, както го изискват задълженията ви?

Мъжете в униформа се спогледаха отчаяно, но не отговориха. Можех само да си представя ужаса, който изживяват.

Ендемен щракна с пръсти.

Моментално още шестима костюмирани с бомбета и магически пръчки се появиха сякаш от нищото и ги наобиколиха.

— Ами ние… прегледахме всички вагони.

— Прегледахте? — усмихна се Ендемен. — Това означава ли, че сте влезли вътре и сте надзърнали под всяка седалка, или просто сте хвърлили едно око през прозореца, колкото да се уверите, че всичко е наред?

— Нямахме основания да предполагаме, че… — поде плахо вторият машинист, но така и не успя да довърши.

— Ригаморте — изрече Ендемен. Снопът черна светлина удари мъжа право в гърдите. Нозете му се подкосиха и той… просто умря на място.

Усетих как ми призлява.

Другарят му моментално падна на колене, със сключени пред себе си ръце.

— Моля ви, господин Ендемен, не сме искали да сторим зло. Ние само…

— Ригаморте.

И ето че неговото бездиханно тяло също се търколи на земята.

Ендемен остана да гледа замислено пред себе си.

Беше извършил деянието без колебание, без гняв, като човек, който се отървава от досадни насекоми. Сякаш това бе най-нормалното нещо на света. Състоянието на духа, необходимо за извършване на убийство, което за мен бе почти непостижимо, освен ако някое мое любимо същество не се намираше в смъртна опасност, при него изглежда бе в постоянна готовност. Не можех да си представя как някой може да е толкова… жесток.