Читать «Ширината на света» онлайн - страница 18

Очевидно всички тези хора току-що бяха слезли от него.

Те носеха багаж и вървяха мълчаливо, гледайки право пред себе си като в транс.

— Ако излезем всички, ще се блъснем в някого в тълпата — казах аз. — Приклекнете зад тези сандъци, защото ще трябва да прекъсна магичната нишка.

— Но, Вега Джейн… — започна протестиращо Делф.

— Спокойно, веднага се връщам. Петра, дръж своята пръчка в готовност.

Изчаках ги да се скрият добре и ги освободих от нишката, оставяйки невидима единствено себе си. После с помощта на заклинанието отворих вратата и се промуших през нея. За щастие, никой от пътниците не гледаше в моята посока. Изчаках цялото множество да се източи и тръгнах подир него.

Покрай стените на определени разстояния стояха хора с наметки и пръчки в ръце. Предположих, че са Маладони. Когато новопристигналите не се движеха достатъчно бързо, те грубо ги блъскаха. Пред очите ми един от тях събори на земята малко тъмнокожо момиченце. Една жена, навярно майка му, се наведе да го вдигне, но бе ударена от същия Маладон и рухна до дъщеря си.

Другите продължаваха напред, без дори да погледнат падналите си другари. Щом колоната се изгуби в тъмния коридор, двама мъже с наметки завлякоха майката и дъщерята до една стена и ги изправиха пред нея. Сетне отстъпиха няколко крачки и вдигнаха пръчките си.

— Сега ще си платите за непокорството, проклета паплач — просъска единият.

Ужасът, разиграващ се пред очите ми, бе по-голям дори от този в Мочурището. Там кръвожадните хищници поне имаха оправданието, че са зверове.

Без да се замислям, насочих пръчката и изрекох:

— Импакто.

Магията се изстреля от върха и и блъсна двамата мъже, които се запремятаха във въздуха, преди да се стоварят тежко върху перона.

Втурнах се да помогна на майката и дъщерята, но те просто стояха с безизразни лица. Едва тогава осъзнах, че се намират под въздействието на Субсервио. Освободих ги от него и те се заозъртаха недоумяващо.

— Добре ли сте? — попитах, забравила, че съм невидима.

При звука на гласа ми майката изпищя, сграбчи детето си и побягна.

— Чакайте — казах и тъкмо щях да се покажа, когато чух тропот от тичащи крака. Едва успях да отскоча встрани от групата Маладони, профучала покрай мен. Вдигнах пръчката да ги атакувам в гръб, но видях, че прииждат още, като някои от тях хвърляха заклинания напосоки.

Оставих ги и се завтекох натам, където се бе изгубила колоната. Стигнах врата, през която новодошлите бяха преминали. Отворих я и попаднах в дълъг, сумрачен коридор. От далечния му край се носеха викове. Явно бе вдигната всеобща тревога.

Без да чакам да ме доближат, поех по коридора. Бях защитена от невидимостта, но това не означаваше, че някой не може да се сблъска с мен.

По протежението му нямаше повече врати, но всички тези хора все трябваше да са отишли някъде.

— Кристиладо магнифика — произнесох, замахвайки с пръчката и пред мен се разкри невероятна гледка. В края имаше грамадно, подобно на пещера помещение, вероятно най-голямото, което бях виждала. А в средата му се бе събрала многолюдна тълпа. Разпознах в нея някои от пътниците, току-що слезли от влака. Пред тях, на широка бяла стена, мърдаха някакви изображения. Нищо определено — просто усещане за присъствие и движение.