Читать «Шило в торба» онлайн - страница 2

„Откъде знаят? — ужаси се Посудин. — Боже мой, дори това е известно! Каква низост...“

— А пък и по женската част... Еша му няма! (Коларят се засмя и завъртя глава.) Безобразие и туйто! Десетина парчета има от тези... шавръкливите... Две живеят у дома му... Едната, тази Настася Ивановна, му е уж вместо разпоредница, другата — как я викаха, дявол го взел? Людмила Семьоновна — като писарка... Най-главната е Настася. Всичко, каквото тя поиска, той го прави... Върти го, просто като лисица опашката си. Голяма власт й е дадена. И от него не се страхуват така, както от нея... Ха-ха... А трета фарфара живее на улица Качалная... Срамна работа!

„Дори имената им знае — помисли си Посудин изчервен. — И кой точно знае? Селяндур, колар... който никога не е и стъпвал в града!... Каква низост... гадост... простащина!“

— А ти пък откъде знаеш всичко това? — попита той със сърдит глас.

— Хората разправяха... Аз самият не съм виждал, но от хората съм чувал. Та белки е трудно да се научи? На камердина или на кочияша не можеш отряза езика... Пък, види се, и самата Настася обикаля улиците и се хвали с женската си сполука. От людското око не може да се скриеш... Ей на, станало му е навик на този Посудин също тъй скришом да ходи и на разследване... Предишният често пъти като речеше да иде нейде, месец преди туй обажда, а кога пътува — то един глъч, гръм, звънтеж... пази боже! И пред него препускат, и след него препускат, и отстрани препускат. Пристигне на мястото, наспи се, наяде се, напие се, па почне да си дере гърлото по служебната част. Подере гърло, потропа с крака, наспи се пак и по същия начин — обратно... А сегашният, Дочуе ли нещо, гледа да иде скришом, бързо, та никой да не види и да не разбере... Сме-е-хория! Излезе тихомълком от къщи, да не го видят чиновниците, и — на влака... Стигне до която му трябва гара и няма да вземе пощенски коне или нещо по-благородно, ами гледа селянин да наеме. Увие се целият като жена и през всичкото време хъхри като дърт пес, че да не го познаят по гласа. Просто да се скъсаш от смях, когато разправят хората. Пътува, глупакът, и си мисли, че не могат да го познаят. Пък то всеки по-догадлив — фу! Като нищо ще го познае!...

— Че как ще го познаят?

— Много просто. Преди, когато нашият Хохрюков пътуваше скришом, по тежките ръце го познавахме. Ако пътникът бие през зъбите, значи, е Хохрюков. Пък Посудин веднага може да го забележиш... Простият пътник просто се и държи, а Посудин не е такъв, че да пази простота. Да речем, ще пристигне например на пощенската станция, па ще захване!... И му смърдяло, и задушно било, и студено... И пилета му поднасяй, и фрухти, и сладка всякакви... Та по станциите си знаят: щом някой иска зиме пилета и фрухти, той е Посудин. Щом някой казва на надзирателя „скъпи мой“ и разкарва хората за щяло и не щяло, може да се закълнеш, че е Посудин. Той и мирише не като другите, и ляга да спи по свой начин... Легне в станцията на канапето, понапръска около себе си с парфюм и заръча да му сложат до възглавницата три свещи. Лежи и чете книжа... Ами че тук не надзирателят, а и котката ще разбере що за човек е този...