Читать «Шило в торба» онлайн

Антон Павлович Чехов

Шило в торба

С местна тройка, по междуселски друмища, като спазваше най-строго инкогнито, Пьотър Павлович Посудин бързаше към околийското градче N., където го викаше получено от него анонимно писмо.

„Ще ги пипна... Като гръм от ясно небе... — мечтаеше той, скрил лице в яката си. — Наизвършили гнусотии, хубостниците, и тържествуват, сигур си въобразяват, че са заличили следите... Ха-ха... Представям си ужаса и смайването им, когато в разгара на тържеството се разнесе: «Я доведете тук Тяпкин-Ляпкин!» Ей, че суматоха ще настане! Ха-ха...“

След като се намечта до насита, Посудин заговори със своя колар. Като човек, жадуващ за популярност, най-напред го попита за себе си:

— Ти знаеш ли го Посудин?

— Как да не го знам! — ухили се коларят. — Знаем го ний него!

— А защо се смееш?

— Чудна работа! Всеки писарушка знаеш, а да не знаеш Посудин! Затуй е и сложен тук, та всички да го знаят.

— Така е... Ами какво? Според тебе какъв е той? Добър ли е?

— Бива си го... — продължи

прозина се коларят. — Добър е господинът, знае си работата. Още няма две години, откак го пратиха тук, а вече сума нещо свърши.

— Че какво толкова е направил?

— Много добрини стори, господ здраве да му дава. Железница издействува, Хохрюков махна от нашата околия... Краят му се не виждаше на този Хохрюков... Шмекер беше, измамник, всички предишни го крепяха, ама дойде Посудин и — фю-ют Хохрюков по дяволите, като да не го е имало... Те ти, братче! Посудин, братче, не можеш да го подкупиш, не-е! Дай му, ако ще, сто, ако ще, хилядо, няма да вземе грях на душата си... Не-е!

„Слава богу, поне от тази страна са ме разбрали — помисли си Посудин ликуващ. — Това е хубаво.“

— Образован господин... — продължаваше коларят — не е горделив... Нашите ходиха при него да се жалят, пък той като с господа: с всички се здрависва, „седнете...“ Такъв един припрян, чевръст... Дума няма да ти рече както трябва, а все — фрък! Фрък! Няма да ти върви бавно или някак там — по никой начин, а гледа все бежешката, все бежешката! Нашите дума не сколасали да му рекат, а той: „Конете!“ — па право тук... Пристигна и всичко оправи... нито копейка не взе. Къде по-добър е от предишния! То не ще и дума, и предишният беше добър. Такъв един едър, важен, в цялата губерния никой не се караше по-гръмогласно от него... Понякогаж като тръгне, на десет версти се чува; ама, да речем, по външната част или по вътрешните работи сегашният е къде по-изкусен! В главата на сегашния туй мозъкът е сто пъти повече... Само едно е лошо... Всичко му е хубаво на човека, но една е бедата: пияница е!

„И таз добра!“ — помисли си Посудин.

— Откъде пък знаеш — попита той, — че съм... че е пияница?

— То не ще и дума, ваше благородие, аз самият не съм го виждал пиян, няма да лъжа, но хората разправяха. А и хората не са го виждали пиян, ама такава слава се носи за него... Пред народа или ако иде нейде на гости, на бал или в общество — никогаж не пие. В къщи смуче... Стане заран, отвори очи и първата му работа — водка! Камердиднът му донесе една чаша, а той вече друга иска... Така цял ден се налива. И виж го ти: пие, пък го не лови! Значи, може да се владее. Понякогаж нашият Хохрюков като се запие, не хората, ами и кучетата вият. А пък Посудин — барем носът му да почервенееше! Заключи се в кабинета си и цока... За да не забележат хората, приспособил си е в писалището такова чекмедже, с тръбичка. В това чекмедже винаги има водка... Наведеш се до тръбичката, посмучеш и се напиеш... В каретата също, в чантата...