Читать «Шерлок Холмс (Том 3)» онлайн - страница 335

Каретата бе забавила ход, така че имах възможност добре да разгледам хората в нея. Отляво седеше силно гримирана млада жена със светли, почти ленени коси и немирни очи. От дясната й страна се бе настанила дама на почтена възраст с масивен гръб, а лицето и раменете й бяха омотани с куп шалове, които говореха за крехко здраве. Веднага щом конете минаха през портата и излязоха на пътя, аз се приближих до колата, повелително вдигнал ръка, и когато кочияшът спря конете, го попитах дали сър Робърт е в имението Шоскъм.

В същия миг Холмс пристъпи напред и пусна шпаньола. С радостен вой животинчето се спусна към каретата и скочи на стъпалото. Радостните приветствия на песа само след миг се превърнаха в ожесточена ярост и кучето ядовито захапа черния гюрук на колата.

— Карай! Карай! — рязко извика някой отвътре.

Кочияшът пришпори конете и ние останахме сами насред пътя.

— Е, Уотсън, свършихме работа — усмихна се Холмс, докато затягаше нашийника на врата на развълнувания шпаньол. — Животното си помисли, че в кабриолета е неговата господарка, а се оказа, че там се крие непозната особа. Кучетата никога не грешат.

— Но гласът беше мъжки — извиках аз.

— Точно така! Така добавяме още един коз към ония, които държим, Уотсън. И все пак трябва да внимаваме.

Както изглежда, моят приятел нямаше други планове за този ден, така че взехме рибарските си такъми и отидохме при воденичния улей да си опитаме късмета, в резултат на което за вечеря разполагахме с голямо блюдо пъстърва. Едва след като приключихме с яденето, Холмс даде видими признаци, че жизнеността му се е възвърнала. И ето че отново се озовахме на същия път, на който бяхме сутринта, и той отново ни отведе до портите на парка. Там ни чакаше някаква висока тъмна фигура. Оказа се, че това е нашият лондонски познайник господин Джон Мейсън, конярят.

— Добър вечер, господа! — поздрави той. — Получих бележката ви, господин Холмс. Сър Робърт още не се е върнал, но разбрах, че го очакват тази вечер.

— На какво разстояние от къщата е това подземие? — попита Холмс.

— На около четиристотин метра.

— В такъв случай спокойно можем да отидем дотам.

— Не мога да си го позволя, господин Холмс. Щом се завърне, господарят веднага ще поиска да ме види, за да му кажа какво ново има около Принца на Шоскъм.

— Разбирам! Значи ще трябва да свършим работа без вашата помощ, господин Мейсън. Само ни заведете до подземието и след това ще ни оставите.

Нощта бе безлунна, цареше непрогледен мрак, но Мейсън уверено ни водеше по обраслите с всякакъв треволяк шоскъмски пътечки, додето пред нас не се изпречи някаква тъмна постройка. Това несъмнено беше старият параклис. Вмъкнахме се през процепа, който някога навярно е бил портик. Нашият водач, препъвайки се в купчини срутена зидария, си проби път до ъгъла, където към подземието водеше стръмна стълба. Той драсна клечка кибрит и освети това навяващо скръб място — мрачно и отдавна непроветрявано, със старинни и изронени стени от грубо одялан камък, пълно с натрупани един върху друг ковчези. Някои бяха оловни, други — каменни и камарите се издигаха нагоре до сводестия, богато украсен таван, който тънеше в тъмни сенки. Холмс запали фенера си, който хвърли тънка ивица светлина върху печалната гледка. Лъчите се отразяваха от повърхността на ковчезите, много от тях украсени с грифоните и благородническите корони на старинния род, който запазваше белезите на своето достойнство дори отвъд прага на смъртта.