Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 64

— Сега тя е под моя защита.

Енид отвори очи и се огледа стреснато. Когато видя, че се намира в скута на едър планинец с лице на ангел и похотлива усмивка на дявол, тя изохка и беше готова отново да падне в безсъзнание. Сабрина застана до нея и се усмихна окуражително.

— Ако не искаш, няма да те насилвам. Ти трябва да вземеш решение.

Енид очевидно се бореше със себе си. Сутринта бе говорила с братовчедка си и вече знаеше, че Сабрина се е пожертвала, за да я предпази от гнева на Морган.

Тя преглътна мъчително и на лицето й се изписа решителност.

— Разбира се, че ще дойда с теб. За мен това е голямо приключение. — Тя стисна до болка ръката на Сабрина. Сянката на Морган падна върху двете момичета и ги закри.

Предпочела известната опасност пред неизвестната, Енид се сгуши на гърдите на Раналд.

— Иди да си събереш багажа. Ще те чакаме горе на хълма — нареди меко Морган. — Раналд, остани тук и се погрижи за момичето!

— С най-голямо удоволствие — промърмори младият мъж и помогна на Енид да се изправи.

Явно търпението на Морган беше свършило, защото хвана Сабрина за рамото и я повлече след себе си. Минаха покрай родителите и братята й и спряха едва пред кошмарния боен кон, който ги очакваше.

— Не мърдай, Поках — проговори тихо, успокояващо Морган и жребецът изду ноздри.

Конят изглежда точно толкова демоничен и проклет като приказното същество, чието име носи, каза си Сабрина. Когато звярът изпръхтя, тя се отдръпна ужасено.

— Мога да ви предоставя каретата си — предложи баща й и в гласа му звънна отчаяние.

— Не приемам подаяния от Камерънови. — Морган хвана Сабрина през кръста и я метна на седлото, сякаш беше лека като перце. Преди възбуденият му кон да е успял да се помръдне, той вече седеше зад жена си.

— Вземам само онова, което ми се полага по закон. Ние, Макдонълови, се грижим за своите. — Той сложи ръка на талията на жена си и собственическият му жест й напомни, че тя беше нещо като стадо овце, рояк пилета — или кобила за разплод.

Майка й се приближи съвсем спокойно до грозния кон и й подаде Пъгсли. Сабрина притисна до гърдите си топлото кучешко тяло и поклати глава.

— Не мога да го взема, мамо. Той е твой.

Елизабет се усмихна през сълзи.

— Но обича повече теб. Грижи се добре за него, обещаваш ли ми? Много съм привързана към бедното животинче и не бих го заменила с друго, даже да му се случи нещо лошо.

Тя погледна пронизващо Морган и очите й молеха за много повече, не само да остави на дъщеря й другарчето от детските й дни. Морган отговори с кратко кимване.

Сабрина се наведе и целуна майка си по ухаещата на рози буза. След нея се приближи баща й. Лицето му издаваше дълбока мъка, ръцете му висяха безпомощно.

Сабрина се вцепени. Копнееше да се хвърли в прегръдката му, да зарови лице в бодящата му брада и да го помоли да й обясни защо я бе пожертвал. Той беше човекът, който я бе поверил на този застрашителен чужденец. Ако не беше баща й, тя нямаше да напусне родния си дом, за да заживее някъде в планините с едно непредвидимо чудовище.