Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 46

Елизабет застана пред блестящата синя одежда, с която някога се беше омъжила.

— Внимавайте, момичета. Върху коприната не бива да падне нито една капчица вода. — Тя извади от корсажа си дантелена кърпичка и я хвърли на една млада камериерка. — Веднага си изтрий носа!

Дугъл изскърца със зъби. Бедните момичета едва се осмеляваха да се докоснат до обшития с перли сатен. Като че имаха пред себе си погребален саван.

Вратата се отвори. Вместо Енджи, която трябваше да донесе ножицата, на прага застана Сабрина. Очите й бяха мокри от сълзи. Дугъл откри в сапфирено-сините им дълбини собствения си ужас. Плачът на Енид премина в сподавен хленч. Камериерките се заеха с треперещи пръсти да развалят шевовете, които току-що бяха направили.

Сабрина прекоси стаята като вихър и сграбчи Дугъл за колосаното жабо на ризата.

— Татко, трябва да отстъпиш! Не можеш да ме принудиш да се омъжа за толкова зъл мъж. Нали чу какво каза! Той се отвращава от мен. Отвращава се от всички нас. Готов е да се ожени за всяка друга жена, само не и за мен!

Дугъл внимателно отстрани ръката й.

— Нямам друг избор, момичето ми. Един ден ще ме разбереш.

Сабрина извърна глава.

— Никога няма да разбера.

Той сложи ръце на раменете й.

— Напротив, принцесо. Сигурен съм, че това ще стане.

Сабрина се отдръпна от него и изтича при Елизабет.

— Мамо, моля те! Само ти можеш да размекнеш сърцето му. Той е готов да стори всичко за теб.

Елизабет помилва мократа й буза.

— Опитах, скъпа. Решението му е непоколебимо.

Сабрина се обърна бавно, очите й бяха изпълнени с няма молба. Отново се запъти към баща си. Той беше мъжът, който я беше носил на раменете си през селото; който беше гъделичкал бузките й с брадата си, за да се засмее; който изпълняваше всяко нейно желание. Отиде при него — и падна на колене. Дугъл неволно се запита дали всички в стаята чуха как сърцето му се натроши на парченца.

Сабрина сведе глава. Една самотна сълза капна върху токата на обувката му.

— Ако настояваш да се омъжа за този човек, татко, ще имаш така желания мир, но аз ще бъда осъдена на доживотна война.

Сабрина беше единствената, която не видя как ръката му се протегна към меката й коса и бързо се отдръпна. Дугъл копнееше да я накара да разбере решението му, да й разкаже за мечтите и надеждите, които беше носил със себе си през всичките тези години. Но много добре знаеше, че някои истини могат да се казват само в точно определен момент.

— Решението на събранието е задължително за мен, както и за всеки друг. Заклех се да приема присъдата. Ти си моя дъщеря и си длъжна да ме послушаш. — Гласът му омекна. — Време е да се приготвиш, Сабрина. Скоро ще трябва да произнесеш брачните клетви.

Сабрина се изправи и тръгна към вратата. Когато се обърна към него, двата чифта очи за миг съединиха наситеното си синьо с лъч светлина, който премина помежду им като светкавица.

— Как ще успея да ти простя?

Дълго след като тя бе излязла, този безпомощен въпрос остана да виси в помещението като разкъсана панделка. Енид избухна в нови хълцания, скри лице в престилката си и избяга от музикалния салон, оставяйки широка диря от зеленчуци. Камериерките също се оттеглиха. Дугъл се отпусна на пейката под прозореца и разтри пулсиращите си слепоочия. Очите на Елизабет святкаха враждебно.