Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 28

Тънкото токче на обувката й пропадна в дупката между два камъка и тя се залови за влажната стена, за да не полети по извитата стълба. Много добре си представяше ужаса на родителите си, когато намереха безжизненото й тяло в подземието. Накъсаното й дишане отекваше оглушително в тишината, прекъсвано само от равномерното капене на вода върху камъка. Студеният въздух нападна пламъчето на свещта й и тя отдели ръка от стената, за да го предпази. По-добре да се хвърли с главата надолу в затвора, вместо да остане без светлина в този непроницаем мрак.

Макар че зъбите й тракаха, тя смело стъпваше от стъпало на стъпало. Точно сега ли трябваше да открие, че беше по-голяма страхливка от Енид!

След последното стъпало дойде ред на коварно извиващ се ходник. Въздухът беше застоял и ужасно студен. Сабрина скри ръка в джоба на роклята си и почерпи малко смелост от топлото, увито в ленена кърпа пакетче, което носеше там.

Лабиринтът от коридори я преведе покрай безброй завои. С всяка извивка слизаше все по-дълбоко под земята. Мина покрай празни килии, чийто под беше покрит с изгнила слама и нечистотии, покрай железни врати, увиснали на ръждясалите си панти, покрай люлеещи се от таваните окови, целите на ръждиви петна, които обаче не бяха от ръжда. По стените се стичаха мазни сълзи, които се събираха на локви в краката й и намокриха копринените й обувки. Шумолене и цвъркане придружаваше всяка нейна крачка. Нечие съскащо движение я накара да вдигне края на роклята си и за миг да спре като закована.

Десетилетия наред затворът бе дрямал необезпокояван под кулата на крепостта Камерън. Сабрина си припомни подигравателната забележка на Морган и се запита дали последният му обитател също е бил Макдонъл — може би дядото на Морган или онзи свадлив пра-пра-чичо, наричан и от приятелите, и от враговете си Грозния Халбърт заради отвратителния си навик да одира враговете си живи. Леден полъх се плъзна по тила й и тя потрепери.

Отново направи завой и беше готова да се закълне, че току-що беше минала оттук. Не знаеше с колко време разполага. Беше успяла да се измъкне само защото мъжете бяха излезли на бегом от къщата, за да попречат на един пиян Макдонъл да подпали селската черква.

Цял един свят отделяше мрачния затвор от изискано обзаведените крила на господарската къща. Коридорът се стесни. Роклята й, драпирана върху широк кринолин, замиташе стените. Масивните каменни зидове бяха толкова потискащи, че тя постоянно чуваше призрачни тежки стъпки и нечовешките писъци на измъчваните. Все пак успя да се пребори със страха и не поиска да си признае, че ако свещта й угаснеше, с нея беше свършено. После си припомни погледа на Морган на излизане от залата и си каза, че наистина си е загубила ума. Да тръгне сама да го търси в подземието…