Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 216

— Как успя да се върнеш толкова бързо в Камерън? — попита Морган, очевидно мъчейки се да спечели време.

Сабрина пусна парапета и стисна здраво зъби, за да не се залюлее.

— Тръгнах от Лондон няколко часа преди теб. Видях как момичето дойде до къщата ти тъкмо когато родителите й излизаха. Веднага ми стана ясно, че тя ще поиска да се върне тук, за да плаче в скута на маменцето си.

С нечовешко напрежение Сабрина успя да вдигне огромния меч.

Ев се изсмя презрително.

— Малка страхливка като нея няма необходимата сила, за да се бори за мъж като теб.

Сабрина отметна глава назад и гордо вирна брадичка.

— Много се лъжеш, Ев Макдонъл — проговори спокойно тя. — И тази заблуда ще ти струва най-скъпо от всички досега.

Глава 33

Морган се взря изумено в призрачното видение на стълбището и почти повярва, че е полудял. Примигна, разтърка очи, но тя беше истинска: Сабрина с бяла нощница, опръскана с кръв, с разбъркана черна коса, нападала по раменете. Сабрина, изправена на собствените си крака, вдигнала огромния шотландски меч в треперещите си ръце. Сияен ангел на отмъщението.

Той я пожела с цялото си същество. Не се изненада, че мечът отново беше с нея; след онази лунна нощ в музикалния салон, когато първата им целувка беше докоснала сърцето му, той беше винаги с нея.

Ев се обърна към видението и изпищя ужасено. Този кратък миг беше достатъчен за Морган. Той сграбчи Ев за лакътя и я обърна към себе си. Сложи ръка на бузата й и тъжно поклати глава, когато нежният му жест извика радостни сълзи в очите й.

— Прости ми, майко — прошепна той. Юмрукът му улучи брадичката й и тя падна тежко в ръцете му.

Дугъл, Елизабет, синовете им и десетина слуги нахлуха в залата през остатъците от входната врата. Дрехите им бяха обгорени, лицата черни от сажди. При вида на Сабрина, застанала в горния край на стълбата с вдигнат меч, Елизабет изпищя и затисна устата си с две ръце. Брайън се хвърли към сестра си, но Дугъл застана на пътя му.

Сабрина отпусна меча и се опря тежко на дръжката му.

— Какво ще правиш с нея? — попита тя.

Морган се взираше като замаян в мършавото, толкова добре познато лице на майка си. Ангъс беше виновен за падението й, Ангъс с безумните си амбиции, но в този момент Морган можеше да мисли единствено за годините, през които беше живял без майка. Години, през които беше копнял за нежна майчина ръка, а тя беше живяла като крепостна на Ангъс, без дете и без любов. Той я положи внимателно на пода.

— Ще се погрижа за нея. — Той застана в подножието на стълбата и погледът му изпрати ясно послание на Сабрина. — Ние, Макдонълови, се грижим за своите.

Сабрина усети съвсем ясно как бремето от миналото се разтвори във въздуха — неговото дебелоглавие, нейния страх, неговата гордост, нейната гордост. Тя го погледна дълбоко в очите и осъзна колко ценно беше онова, което той й даваше. Тя трябваше само да има смелостта да го приеме. Неговото сърце, в добри и в лоши дни. В сълзи и смях, в дъжд и слънце.