Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 218

— Знаеш ли, вече си мислех, че сестра ти ще остави всички ни да изгорим, но няма да позволи да строшим един от проклетите й немски прозорци. Всъщност Пъгсли даде сигнал за действие. Преди да разберем какво става, тя грабна един от скъпоценните си свещници и го запрати към прозореца, сякаш си играеше на хвърляне!

Вуйчо Уили се засмя насила.

— Трябваше да я видиш, когато бях само десетгодишен и без да искам, седнах на…

Хонора и Стивън седяха един до друг и се стараеха да не поглеждат към едрия Макдонъл, който седеше до тях на пейката и често-често се чешеше между краката.

Брайън и Алекс тичаха напред-назад, за да потушават непрестанно избухващите сбивания между Макдонълови и Камерънови. Блъсканицата беше придружена с гневни крясъци.

— Този дивак започна пръв. — Или: — Но той ме настъпи по малкото пръстче!

Когато се появи свещеникът, за да придружи двамата женихи до местата им пред овъгления олтар, караниците най-сетне престанаха.

Когато на вратата на църквата се появи Енид, Раналд засия. Жените викаха Ах! и Ох!, докато булката вървеше по пурпурно-червената пътека. Гостите се стараеха да не забелязват огромния й корем. Елизабет посегна назад и стисна окуражително ръката на Хонора.

— Свали си шапката — изрева Фъргъс Макдонъл и зашлеви шумна плесница на един от сънародниците си. — Нямаш ли уважение към една лейди? — Алуин стисна ръката му и го дари с нежна целувка.

Когато се появи Сабрина, и Макдонълови, и Камерънови замлъкнаха благоговейно. Като ангел в бяло, с прекрасен букет от диви рози, събрани по околните хълмове. Ако някой изобщо забелязваше куцането й, той не се опитваше да го коментира. Особено когато погледнеше към огромния Морган Макдонъл, който чакаше с мрачно изражение пред олтара.

Внимавайки да не се спъне, Сабрина правеше стъпка след стъпка. Съсредоточаваше се върху всяка, сякаш й беше последната. Всеки път, когато се олюлееше, вдигаше глава и търсеше погледа на мъжа, който я очакваше пред олтара.

Гордият блясък в очите му й даваше сили. Сърцето й беше толкова изпълнено с любов, че можеше всеки миг да се пръсне.

Когато най-сетне стигна до него, стиснала до болка букета с рози, за да си вдъхне смелост, тя се спъна в една неравност на килима. Един бодил се заби в палеца й и тя изохка болезнено. Върху бялата булчинска рокля капна капка ясночервена кръв.

Морган я подкрепи, вдигна палеца й към устата си и нежно изсмука кръвта.

— О, не — изплака Сабрина и се опита да почисти кръвта с кърпичката си. — Исках този път всичко да бъде съвършено.

Той вдигна брадичката й с топли пръсти и й намигна весело.

— Не говори глупости, момиче. Мисли за мотото на Макдонълови. Едва когато си пролял малко кръв, си струва да спечелиш битката.

Сабрина се засмя и лицето й засия. Когато чертите й се изкривиха в дяволита гримаса, Морган отметна глава назад и избухна в гръмък смях, без да се притеснява от укорителните погледи на свещеника.

Двамата паднаха в прегръдките си и смачкаха розите помежду си. Устните им се срещнаха в сладка целувка. А розите ги обгърнаха с аромата си като обещание, сладко и вечно като любовта им.